Болките като че ли лека полека намаляваха. От ден на ден Крис се чувстваше във все по-добра форма. Като си припомни само в началото, как го боляха ръцете, краката, въобще цялото тяло. В момента го побиваха тръпки тук там, но това бе в рамките на поносимото. Така и не можа да разбере, откъде започна всичко. Някак изведнъж рухна физически, нехаректерно за човек в средата на трийсетте. Може би вече повече от две години е в това състояние. Бе загубил представа за времето. Каква ли старост го очакваше? Щом от сега започнаха здравословните проблеми. Въобще не искаше да мисли за това. А и не бе способен. Мозъкът също не го слушаше. При всеки опит да се замисли за нещо по-задълбочено, го заболяваше глава. Взимаше си медикаментите някак машинално, по навик и се стремеше да поддържа нормален живот. Обикновено стоеше в къщи, не ходеше на работа вече доста дълго време заради болките, бе станал някак апатичен. Усещаше го вътрешно. Действията около него се развиваха като на забавен каданс. Не можеше да си обясни какво му се е случило.  Дори и жена му, Мария, се държеше с него някак странно. Бе много мила и внимателна, но в същото време някак чужда, далечна. Всеки път когато и говореше, тя не го чуваше. Или може би той така си въобразяваше. Може пък да е от медикаментите, нищо чудно. Преди я чувстваше някак си по-близо до себе си, за разлика от сега. Трябваше да отиде отново при лекаря и да се посъветва с него. На всичкото от горе се бе появил и друг проблем. Чуваше от време на време някакъв детски глас. От къде идваше? Той нямаше дете. Правеха опити с Мария в това отношение, на досега безуспешни. Някакви несвързани думи произнасяше този глас, като тези на малко дете учещо се да говори. Странното е, че на Крис това не му бе неприятно. В началото не му обръщаше внимание, а после с течение на времето постепенно започна и да свиква с този глас. Може би ако така продължаваше всичко това, щеше да стане досадно. Гласът все по-често напомняше за себе си. Сигурно и за това има някакво лекарство. В днешно време почти всичко е лечимо. Трябваше просто пак да се подложи на преглед.

   Лекарят, както винаги бе много мил и учтив. Прегледа Крис обстойно, след това изслуша всичките му оплаквания. Поинтересува се кога точно се е появил детският глас. Преди да му изпише новите медикаменти, или след това? Крис не бе сигурен в отговора. Не бе сигурен и в лекаря. И той като Мария, уж бе взел присърце проблема, а в същото време излъчваше някаква отнесеност, незаинтересованост.  Както повечето хора и той вероятно не му вярваше. Но в едно нещо Крис бе убеден. От както се бе появил гласът, болките започнаха да намаляват. Колкото по-често го чуваше, толкова по-добре се чувстваше. Усещаше тялото си като свое собствено, а не както преди,  някак си тромаво и неподвижно. И това не си го въобразяваше. Това бе факт. Докторът бе изненадан и мисли дълго по този въпрос. В крайна сметка обаче, реши да не предприемат нищо по-различно от досегашните мерки. Щом като физически се чувства добре, няма причини да се отклоняват от сегашния начин на лечение. Този страничен ефект с детския глас е приемлив, рано или късно може би ще изчезне. За целта му препоръча да отиде заедно със съпругата на почивка. Независимо къде, на море или планина. Важното е, да е с любимия човек някъде на спокойствие, далеч от житейските проблеми.

  Крис и досега бе на спокойствие, повече от колкото бе необходимо може би, но в крайна сметка последва съвета на лекаря. Вече пътуваха с Мария в колата към известен планински курорт. Спряха се на него, смятайки че там ще е много по-тихо от обстановката на морето. Зеленината и чистия въздух би трябвало да окажат своето благотворно влияние. Крис шофираше, а Мария седеше на съседната седалка. Дори и управлението на автомобила не ми се отдаваше така, както преди. Воланът бе адски тежък, някак неестествен. Дали нямаше проблем със сервоуправлението? Как можаха да тръгнат така, без да е подложил колата на технически преглед в сервиза! При други обстоятелства това не би се случило, но ето че сега и това бе забравил. Мария също не го бе подсетила. Ето и сега, седи на седалката до него с поглед някъде в пространството, сякаш той не съществува.  Бе някак мълчалива и вглъбена в себе си. Ситуацията бе както обикновено малко тягостна. Не искаше да изминат така в мълчание цялото разстояние до курорта. Чакаха ги цели два часа път. А и този детски глас. Днес като че ли бе решил да не му остави и минута спокойствие. Бе по-активен от всякога. Постояно му говореше нещо. Крис направи няколко безуспешни опита да го игнорира. Опитваше се да мисли за нещо друго, за Мария, за курорта, за какво ли не, но гласът не стихваше. Опита се поне да различи отделни думи от потока нечленоразделни звуци. Нищо друго, освен някакво име: Стела, Стела. Коя е тази Стела? Той не познаваше никоя с такова име. А може би гласчето принадлежеше на Стела? Точно така!  Как досега не му бе направило впечатление? Та това е детско гласче, на малко момиченце. Но защо него? Защо него бе избрало като събеседник? Опита се да се концентрира изцяло върху пътя. Точно този участък бе опасен, прекалено много завои. Гласът обаче нямаше намерение да го остави. Трябваше да попита Мария, може би и тя чува този глас. Та той е толкова ясен и отчетлив сега. Мария го погледна усмихната, сякаш приятно изненадана от въпроса. Не чуваше явно никакъв глас в момента, но искаше да му съобщи нещо. За първи път от толкова време насам тя искаше да му каже нещо. Важна новина, касаеща бъдещият им живот. Крис изтръпна. Каква ли ще да е тази новина? Само да не е неприятна. Сърцето му започна да бие учестено, погледът му бе насочен към нея. Детският глас същевременно ставаше все по-силен. Момиченцето направо пищеше в ушите му. Крис загуби концентрация и не успя да преодолее поредния остър завой.  Автомобилът излезе от пътя. Последва преобръщане, грохот от ударът на автомобила отново в земята, звук от чупещите се стъкла и огъващите се ламарини. За момент тишина, гробна тишина. Миг след това виене на свят, главоболие. Мрачен тунел в чийто край мъждукаше светлина. Тя като че ли ставаше все по-ярка. От къде идваше тази светлина?  В следващия момент усети нечия малка ръчичка върху неговата. Нежно докосване, което накара неговата ръка да трепне. Бялата светлина почти го заслепяваше, въпреки че очите му бяха затворени. Искаше да ги отвори но все още не можеше. Клепачите бяха прекалено тежки. А и тази ослепителна светлина. Постепенно освен детския, започна да различава и други гласове. Първо този на Мария, после множество други, бъркотия от гласове. Какво ставаше с него, по дяволите? Какво се бе случило?

   Чудото бе станало! Нямаше вече никакво съмнение. Мария със сълзи на очи наблюдаваше суматохата на докторите около Крис. Безбройните апарати издаваха най различни звуци. Медицинските лица следяха данните от уредите, записваха нещо в папките след което кимаха одобрително с глава. Не се бе излъгала. Крис бе помръднал ръката си. Момент след като малката ръчичка на Стела го бе докоснала. Сълзи на радост и щастие. Цели две години и половина. Време през което неговата болничната стая ѝм бе станала като втори дом. Втори дом за нея и за Стела. Тя скоро щеше да навърши две годинки, а той все още не я бе виждал. Но скоро и това щеше да се случи. Докторите бяха убедени, че Крис ще се завърне към нормалния живот. Едва ли още утре ще стане от леглото и ще се завърне в къщи, но знае ли човек! Данните от изследванията бяха обнадеждаващи. След повече от две години Крис бе излязъл от кома. Бе вече в реалния живот. Присъствието им през цялото това време до него бе дало резулат. Мария не искаше да се връща вече назад. Да си припомня отново и отново онзи злощастен момент, когато му съобщи че е бременна. Тогава те бяха в криза. Бяха на път към планинския курорт, където трябваше да изгладят отношенията си. Имаха на разположение цели две седмици за това. А тя избърза. Избърза да му съобщи радостната новина, докато той шофираше по пътя с острите завои. Никога нямаше да си прости това. Ако Крис не се бе завърнал, тази грешка щеше да я преследва цял живот. Но тя не се предаде. Щом като съдбата е решила, тя да отцелее след злополуката, значи е имало защо. Всички това ѝ повтаряха тогава. Роди се Стела. Стела, която върна Крис към живота. Именно нейното присъствие бе повлияло на комата. В началото състоянието на Крис бе повече от критично. Но след това показателите започнаха да се подобряват. Това се случи именно когато Стела правеше първите си опити да проговори. Нейните неразбираеми слова може би са достигнали съзнанието на Крис. Докторите в началото бяха скептично настроени, не бяха съгласни с присъствието на Стела до безпомощния ѝ баща, включен към страховитата апаратура. Но виждайки положителната промяна направиха компромис, а накрая дори  поощряваха това. Сега вече са убедени, че положението значително се е подобрило и скоро ще могат да се отдадат на заслужена почивка. Почивка! Мария започна да мечтае. Дано наистина е възможно! Но не както преди. Този път няма да се насочват към планинския курорт. В никакъв случай! Ще отидат на море. Някъде на юг. Вече тримата. Той, тя и Стела.  Плаж, слънце, светлина, нов живот. Не бе вярваща, но несъзнателно се молеше в мислите си. Дано наистина е възможно...!