Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.03.2013 12:17 - НАСЛЕДСТВОТО.......................разказ с (не)очакван край
Автор: travell Категория: Изкуство   
Прочетен: 2571 Коментари: 3 Гласове:
15

Последна промяна: 18.09.2015 19:07

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

   Време му беше.  За мнозина г-н Джон Браун, на 86 години и с куп неизлечими болести,  отдавна вече не трябваше да е между живите. Дори и семейният лекар вчера при посещението си при него му каза, че не може да очаква чудеса, не му остава още много време, може би седмица или две. Сега обаче като се замисля, той така каза и миналата година, а ето че Стареца си е все още жив. Коварно старче, сграбчил бе живота с две ръце и не го пускаше, не се предаваше, знаейки вероятно, че в момента в който охлаби хватката ще го поеме смъртта. Разиграваше ни,  мен и Виктория,  хората които сме около него. Вгорчаваше ни живота, а той вътрешно си се чувстваше щастлив, гледайки как се тормозим и му изпълняваме всяко желание. Името ми (Дейвид) се чуваше на всеки пет минутки. Постоянно искаше нещо от мен. Това го крепеше може би, правеше му дните забавни, властта която упражняваше го караше да се чувства важен и значим. Също така златните монети. Тези монети, които той през ден изкарваше от сейфа и ме караше да лъскам до блясък, да им се наслаждава. А те си стояха все така бляскави, имах чувството, че с тази непрекъсната грижа за монетите, бях свалил известна част от златното им покритие. Дали бяха изцяло златни? Сигурно. Доста са тежички, но аз бях свикнал с тежестта им и вече не ми правеше впечатление. Те бяха негови приятели. Други, истински такива той нямаше, отдавна вече бяха под земята. Само един все още бе  жив, но някъде в Америка и контактът му с него бе само по Коледните празници. А тази коледа той не се обади, което ме навява на мисълта , че и той си бе отишъл. Никой не заеше за тези монети. Поне така ме уверяваше Стареца.  Аз като негов помощник, или както сега е модерно да се казва персонален асистент, нямаше как да не съм в течение на нещата. Та нали аз ги бършех през ден от невидимата за мен и видима за него прах, която те уж събираха в сейфа за двата дни от предишното бърсане и лъскане.  Луд  дядка просто. Никой не заслужавал да притежава тези монети след смъртта му, нямало да ги включи дори в завещанието, не искал Виктория да ги пропилее. Това си повтаряше постоянно, къде наум, къде на глас, мислейки че аз не го чувам. Виктория е внучката му, той така я представяше пред света, но аз знам че тя е доведено  дете от сиропиталището, защото той няма собствени  деца, никога и не се е женил. Цял живот си е такъв : вълк единак. Точно преди двадесет години, когато аз постъпих на работа при него се появи и тя. Беше малко момиченце с руси плитки. Гледаше уплашено и недоверчиво отначало, но бързо се адаптира към новия живот. Аз тогава бях 23 годишен младеж, а дядката в разцвета на силите си, въпреки че отдавна беше минал шейсетте. Сега когато наближаваше трийсетте, Виктория бе много далече от онова непорочно и мило детенце от сиропиталището. Беше започнала да се дрогира, средата в която движеше често и осигуряваше пререкания с полицията.  От известно време бе утихнала, от както Стареца е по-зле, започна и тя да ми помага в грижите за него. Понякога де, но все пак е нещо. Но стареца така или иначе ми беше заявил, че по-добре в някой музей да ги остави монетите, отколкото на нея да ги завещае. Никой, дори и моя милост  не заслужавал тези ценностти, защото нямало да им се обърне нужната грижа. Той виждал как и аз с нежелание се грижа за тях. Просто да полудее човек.  Нека  ми даде само една от тях, мислех си, а пък аз ще и намеря приложение, ще се погрижа добре за нея. Спред мен , ги бе откраднъл по време на войната от някъде. Иначе защо не бе казал на никой за тяхното съществуване?  Той ми разправяше някаква небивалица, че спасил някакъв евреин от нацистите и той му ги бил дал, ама аз толкова щедър евреин не вярвам да съществува, дори и да му е спасил живота. Така или иначе освен него, може би само аз знаех за тези монети. Затънал в подобни мисли все още не можех да заспя. А и Стареца всеки момент може да ме повика за нещо,  няма значение че е полунощ. Я ще иска вода, я да ходи до тоалетна. Бях винаги нащрек, като в казармата, а и всеки момент можеше да хвърли топа. Стаята ми бе непосредствено до неговата, в случай на нужда да съм подръка.

   Бях започнал вече да се унасям, когато от съседната стая се чу шум. Тъп звук, все едно някой бе пуснал чувал с картофи на пода. Сигурно беше станал Стареца и на път за тоалетната е паднал. Случвало се бе и друг път. Но обикновенно след като падне, крещи моето име, за да отида да му помагам при ставането. Сега не.  С бързи стъпки  отидох в неговата стая да проверя какво става. Наистина бе паднал , но не на път за тоалетната , а пред сейфа. Вратата на сейфа стоеше отворена а той безжизнен на пода. Виждайки го така с изкривено лице и поглед някъде в пространството ми стана ясно, че вече е предал богу дух.  Нямаше пулс.  Всичко бе ясно, явно живота бе напуснал стареца в момента на отваряне на сейфа. Но защо ще отваря сейфа през нощта? Нещо не бе наред тук. Може и някой крадец  да се е промъкнал до сейфа, а дядката да го е изненадал. Онзи го е ударил и сега той е мъртъв. Не бях чул обаче шумотевица, само падането на Стареца . Проверих сейфа. Монетите си бяха там. Може би крадеца не е имал време да ги вземе, а ме е чул да идвам и е избягал през прозореца. Прозореца беше отворен, но той си стои винаги така, Стареца спи на отворен прозорец, нищо необичайно. Ходейки панически из стаята се чудех какво да правя. Трябваше да звънна на лекаря и в полицията. Те си знаят какво да правят по-нататък. Моите  възможности са до тук, с нищо повече не можех да помогна.

   Но можех да помогна на себе си. Мислейки за монетите и за евентуалния крадец, започнах да се поддавам на изкушението. Такъв шанс се удава веднъж в живота, не малко преди мен са го казвали. Така или иначе никой не знаеше за тези златни монети, а и дядката не ги бе споменал в завещанието, както той сам ми заяви. Мисълта, че могат да се озоват при Виктория или в  някой музей не ми харесваше.  Виктория и градските музеи си бяха достатъчно богати и без тях. А аз оставах на улицата, без пари и без работа. Ако някой заслужаваше тези монети, то това бях аз. И без това двадесет години се грижа за тях, сега е време те да се погрижат за мен. Без повече да му мисля взех монетите и ги пренесох в моята стая. Пет плоски кутии, всяка с по тридесет  монети вътре. Не можах да измисля нищо друго, затова избрах най-баналния вариант: сложих ги под матрака. На първо време, след това ще търся друго решение, важното е никой да не разбере за тях. Трябваше да побързам.  Събудих лекаря по телефона, а той заяви че ще пристигне до половин час и да съм звъннел в полицията. Събудих Виктория. Не се наложи да и обяснявам какво е станало. Всичко и било ясно, щом я вдигам посред нощ. Оставих я насеме със безжизнения г-н Браун и звъннах  в полицията.  Дежурния полицай, който вдигна изслуша ситуацията на кратко.  На десетата минута двама полицаи вече бяха в къщата и разпитваха за случилото се. Виктория им обясни, че спала през цялото време и нищо нито чула ,нито усетила. Аз им разказах моята версия, всичко както си беше, без да споменавам за монетите разбира се. На въпроса дали липсвало нещо от сейфа, и двамата заявихме, че вероятно не, тъй като не знаем какво е имало вътре. За нея това беше може би истина, но аз знаех много добре какво се намираше там, а сега вече под моя матрак.  Лекаря, който междувременно бе пристигнал, установи че дядката е получил сърдечен удар. Нормална  смърт, като се има предвид тежкото му състояние и дузината хапчета , които пиел. Нямало нанесено външно влияние. Естествена смърт, нищо не липсвало, няма следи от кражба,  случаят не представлявал интерес за полицията. Ако забележим все пак някаква нередност да се обадим пак, това бяха думите на старши инспектор  Бойд. Всичко мина съвсем нормално и гладко. Изразиха съболезнования хората и си тръгнаха.

  Три дни след това се състоя погребението на  г-н Браун. Нямаше много хора, всичко мина бързо. На другия ден трябваше да присъствам на отварянето на завещанието. Не ми се искаше да съм там. И без това предполагах какво ще е завещанието. Виктория получаваше всичко, а аз вероятно някакви вехтории с които мога да търгувам на някой битпазар. Аз получих вече каквото трябваше, това дето го няма в завещанието. Вече кроях планове какво да правя с монетите. Всички те по мои груби изчисления бяха на стойност над един милион евро. Бях взел за база само цената на златото, което в последните години непрекъснато растеше, благодарение на финансовата криза. Ако се сметне и нумизматичната им стойност, която предполагах че притежават, то цената им се удвояваше. Въобще не беше зле, животът ми започваше отначало.

    На отварянето на завещанието, за моя изненада присъстваше и  инспектор Бойд от полицията. Чудех се за какво ли е дошъл. Дали се съмняваше в нещо или просто от любопитство беше решил да намине?  Нямах време да размишлявам. Адвокатът отвори плика и започна да чете написаното вътре. Както и се предполагаше къщата беше за Виктория, за някакъв музей бяха по-ценните картини, които все още висяха по стените вътре, а аз запазвах право да ползвам моята стая от къщата, ако разбира се имам желание, като плащам наем на Виктория. Но най-интересното дядката беше написал накрая, а то гласеше:  На г-н Дейвид Смит/ това бях аз/, моят дългогодишен помощник завещавам колекцията си от 150 златни монети. В папка, която се намира в трезора на банката, съм оставил подробно описание за произхода на монетите придружено със снимки на всяка една от тях. Следваше дата и подпис.

  Прималя ми. Краката ми започнаха да треперят. Всички погледи на присъстващите бяха впити в мен. Не смеех да помръдна от мястото си. Значи все пак ги е включил в завещанието проклетия старец, и то в моя полза. Старшият  инспектор стоеше вече пред мен и ме питаше как се чувсвам. Казвайки че съм добре, се мъчих да овладея напрежението си. Той започна да ми обяснява, че е нормално да съм под стрес, все пак току що съм научил че наследявам злато на стойност може би няколко милиона. Наистина такива монети съществували, те били вече видяли снимките от банката. Но за жалост ги нямало в наличност нито в трезора на банката, нито в сейфа в къщата. За това полицията предполагала, че онзи ден в къщата действително е имало крадец, който откраднал въпросните монети.  Аз все още не можех да повярвам на случващото се. Значи Стареца  ме изигра. Все пак накрая го е ударил на съвест и решил да разкаже за монетите и да ми ги завещае. Ама неговата съвест е дошла прекалено късно. Аз вече си ги бях присвоил, преди да изчакам завещанието. Сега вече се бях насадил на пачи яйца както се казва. Защо съдбата ми обърна гръб точно в този момент? Аз мислех че съм направил удара на живота си, а то какво се оказа накрая. Сега полицията ще издирва монетите. Инспекторът  продължи да ме уверява, че ще направят всичко възможно да заловят крадеца, вече били пуснали снимките с описанието на монетите по интерпол, както и до всички местни златарски ателиета и бижутерии. В момента в който се появяла дори само една монета , те щели да проследят източника и случаят да се разнищи. Той бил сигурен, че  рано или късно аз съм щял да си получа наследството от златни монети, трябвало само да имам търпение. Този човек не знаеше какво говори, как след всяка негова дума на мен ми ставаше все по зле. Усещайки, че на мен не ми е добре, той най-после ме остави казвайки, че ще ме държи в течение на нещата, как протичало издирването. С периферното си зрение забелязах , как и Виктория идва към мен с намерението да говорим, но аз не я изчаках. Давайки знак с ръка, че не ми е добре излязох навън. Имах нужда да остана насаме с мислите си. Трябваше да направя разбор и да намеря изход от ситуацията. Значи полицията ще издирва монетите, които бях откраднал, за да ми ги предаде на мен, понеже ми се полагаха по наследство. Каква ирония на съдбата само, такъв абсурд не предполагах че може да се получи. Защо по дяволите ми трябваше да ги взимам тези проклети монети, защо не изчаках?  Но  дядката ме подлъга с тия приказки, че нямало да ги включи в завещанието, никой не ги заслужавал, на музей щял да ги дава и тем подобни глупости. Може би така е целял Виктория да не разбере за тях. Но сега така или иначе и тя вече знае  и вероятно ще предяви претенции към част от тях. Ако пък разбере, че съм си ги взел предварително, най вероятно ще поиска всичко. Но тя не ми е толкова грижа, колкото полицията. Чудех се какво да правя в създалата се ситуация. Дали да се предам още сега и да си призная всичко така както се е случило?  В такъв случай ще лежа в затвора за кражба, и то в особено големи размери, пет годинки минимум не ми мърдат. А и след това не бе ясно какво се случва с монетите. Как стои от юридическа гледна точка въпроса. Какви права има човека откраднал наследството преди то да влезе в сила? Ако пак идваше при мен, може би си струваше да издържа пет години в пандиза за  един милион евро. Трябваше да се консултирам с някой юрист. Но така пък рискувам да се разчуе случая и ако изхода не е благоприятен за мен, ще лежа напразно. Монетите ще отидат или при Виктория или в някой музей. Както инспектора ми каза, тук трябва търпение. Нямаше си и идея самия той колко е прав. Не трябва да избързвам. Монетите си бяха добре под моя матрак, от както ги сложих там не съм ги местил. Полицията едва ли ще претърси къщата, нали предполагат че крадецът  ги е изнесъл. Днес не трябваше нищо повече да предприемам,  да не взема още повече да се оплета.

   На другата сутрин се събудих с главоболие. Бях спал много лошо, ако можеше да се нарече  спане, минутите през нощта , когато очите ми бяха затворени, но мозъкът ми работеше. Трябваше да измисля нещо, не можех да живея постоянно под напрежение. След дълги и мъчителни рамишления се спрях на вариант, който ми се струваше най удачен. Дядката ме изигра с тоя номер със завещанието, сега беше мой ред  да изиграя някой номер.  Той като че ли от гроба ми помогна без да иска с тази идея. Не ми се стоеше нито ден в пандиза. Бях намислил да взема монетите и с тях предрешен разбира се, без никой да ме познае да отида в музея,  който бе получил част от неговите картини. Той бе най големия исторически музей в града, постоянно бе пълен с хора. Щях да оставя монетите до някой ценен експонат, така че някой от персонала да ги намери. Къде точно, ще решавам на място. Музеят щеше да уведоми полицията, че монетите са се появили от някъде и от там нататък ще чакам полицията да ми съобщи „добрата вест“ , че наследсвото е намерено и  ме чака. Планът беше прост и се надявах да функционира, също както се надявах да функционира и съвестта на персонала в музея. Но дори и някой да си присвои монетите, нямаше какво да ги прави, рано или късно , както каза инспекторът  ще го хванат. Полицията щеше да залови друг с монетите, не мен, а той нека им обяснява как ги изнесъл от музея. Колкото повече мислех, толкова по-гениален ми се струваше планът.  Аз и първия път така си мислех, като взимах монетите от сейфа, а ето че се налагат корекции. Дано сега съдбата да е по-благосклонна към мен и всичко да мине гладко. Да, но съдбата не беше. Вдигайки матрака на моето легло, разбрах че отново съм си направил сметката без кръчмаря. Под матрака не се намираше нищо друго освен малко прах, от монетите нямаше и следа. Постепенно в главата ми заработи цех с металорежещи машини. Колокото и да примигвах с очи и да преглеждах пространството под леглото, златните монети ги нямаше, просто бяха изчезнали. Не можех да си обясня как бе възможно всичко това. Нали аз самият ги сложих тук онази нощ  и  от тогава не съм ги местил. Мислих да ги преместя наистина, но не го направих. Сега точно когато имах план за действие се оказва, че всичко започва отначало.  Какво ли ме чакаше от сега нататък? Нямах време да мисля повече, защото звънна телефона.  Беше инспектор Бойд. Трябвало незабавно да се явя в управлението по случая. Имал добри новини за мен. Не си спомням какво му отговорих , явно нещо съм измънкал под носа си и затворих телефона. Представях си какви са добрите новини, сигурно ми е избрал най светлата килия в затвора. В главата ми цеха вече работеше на пълни обороти. Трябваше да се махам от тук час по-скоро. Полицията вероятно беше претърсила жилището и намерила монетите. А аз не можех да дам разумно обяснение, защо те са били под моя матрак, затова трябваше да офейкам преди да са ме заловили. Излизайки почти на бегом от къщата без ясна идея на къде да тръгна, нещо в главата ми прищрака. Нещо тук не се връзваше. Бях гледал доста филми в които полицията претърсва къщите на заподозрени. Почти във всички вещите бяха преобърнати, всичко бе с главата на долу, въобще пълен безпорядък. А в моята стая и в къщата като цяло преди да излезна всичко си бе наред, нямаше нищо необичайно. Върнах се обратно и се огледах. Всичко е наред, не откривах следа от чужда намеса. Това още повече ме озадачи. Какво по дявалите се случваше с мен, та аз не виждах логигата? Щом не са претърсили къщата, как тогава монетите ги няма при мен? И какви може да са тези добри новини, умът ми не го побираше. Нямаше защо повече да протакам, най разумно бе да отида и да се предам доброволно, да разкажа всичко както си е и да разчитам на снизходителност от тяхна страна. Така веднъж за винаги ще се приключи с тази история. Така и направих. Влизайки в полицейското управление, веднага ме заведоха при инспектор Бойд. Виждайки вида ми, усмивката от лицето му изчезна и повдигна въпросително вежди. Защо съм бил толкова унил, от сега нататък животът ми щял да е много по-добър, нямало причина за безпокойство. Не можеше да се отрече, имаше някакво чувство за черен хумор този старши инспектор.  Мислех да го попитам защо се гаври така с мен, но не го направих замълчах, за да не си утежня положението. Все пак разчитах на помилване.  Сега когато крадецът бил заловен и монетите са намерени, съм можел да започна нов живот. Виктория я очаквали минимум пет години зад решетките. В този момент подскочих от стола.  Поглеждайки въпросителното изражение на лицето ми, той започна да обяснява по-подробно. Вчера се обадил в полицията златар, при който предния ден млада жена се опитала да продадете една златна монета. Разбира се той веднага познал, че тя е част от издирваните от полицията монети и заявил че иска да купи цялата колекция. Предложил и един милион евро и днес трябвало да се осъществи сделката. На мястото на сделката обаче, вместо златаря с един милион, чакала полицията, а въпросната млада жена се оказала Виктория. Това разбира се не било изненада за полицията, като се има предвид  и предишните и провинения, главно с дрога.  Слушах инспектора и не можех да повярвам. Значи все пак съдбата в последния момент е решила да ме закриля. Мислех си ,че аз съм глупакът на годината със своите действия, но сега като слушам историята от гледна точка на полицията, Виктория ме биеше по всички показатели.  Интересно как е успяла да вземе монетите от  под  моето легло,  при условие че тя не знаеше за тях. И въобще не ми бе ясно как и кога е станало всичко това. Каква ли е била нейната версия за пред полицията?  На много въпроси отговорите ми бяха неясни, но не исках да разпитвам инспектор Бойд, защото щях да стана подозрителен. Важното е, че монетите сега принадлежаха официално на мен, а Виктория я очакваше подсъдимата скамейка.

   В съда стана така както и предполагах. Виктория получи присъда от пет години. Като се има предвид  и предишните и провинения, обжалването нямаше да и донесе нищо. Никой не повярва на нейната версия, че монетите аз съм ги бил откраднал, а тя от мен ги била взела, бил съм ги скрил под леглото. Че защо ми било да крада златните монети, които и без това били завещани на мен? Логично, само дето аз наистина бях извършил подобна глупост. А  съдебните заседатели не знаеха и нямаше как да научат цялата предистория. Още по-смешно им стана като разбраха, че уж съм ги бил скрил под  леглото. Кой в днешно време криел злато на стойност около един милион евро под леглото? Направо ми бе жал за Виктория, но не можех нищо да направя, просто съдба. Щом като толкова ги е искала, на ти сега златни монети. Имах чувството, че има някакво проклятие над тях.

   Сега три години и половина по-късно облечен в най-новия си костюм чаках пред централния вход на затвора в който бе разпределена Виктория. Бях седнал в новия  автомобил и наблюдавах. Не бе чак толкова лош затвора. Поне така изглеждаше от вън, от вътре нямах възможност да го разгледам, тя така и не пожела повече да ме види. Няколко пъти правех опити да я посетя в дните за свиждания, но тя не се появяваше. Исках да и се извиня, да обсъдим ситуацията и да и кажа какво смятам да правя.  През времето което тя бе вътре, аз се грижих за къщата, а финансовата криза се бе погрижила стойноста на монетите да надхвърли два милиона. Малко над тази сума получих от един богат колекционер. Имах и други предложения , но това бе най изгодното. Бях богат, но щастието бе някъде другаде, не и при мен. Бях надхвърлил средната възраст, а около мен нямаше никой. Хора много, но нито един на когото можех да имам  доверие. С каквото и да се захванех не ми доставяше удоволствие. Нощем сънят не идваше, а идваше Виктория със затворнически дрехи шепнейки, че няма да ме остави да заспя, защото и тя не спи там, в затвора където сега се намира. Налагаше се да взимам приспивателни, понякога по две, за да може да избягам от нея. Сега обаче я чаках, днес беше деня в който тя трябваше да излезе на свобода. Мъчех се да си  представя как изглежда сега, три години и половина по-късно. От управата на затвора ми бяха съобщили че е добре, през целия и престой била с добро поведение, именно за това и я освобождавали по-рано. Ето я. Нямаше как да я объркам. Изражението и бе същото както тогава, когато дойде в къщата от сиропиталището. Само дето не бе малко момиченце, а зряла жена. Оглеждаше се с плах поглед, не знаеше на къде да тръгне. Отворих вратата на автомобила и тя машинално влезна при мен. Бяха и казали, че ще я чакам. Попита ме защо съм дошъл въобще. Аз и казах, че искам да чуя цялата история около смъртта на дядката. На нея не и се говореше, но явно годините вътре в затвора прекарани в усамотение и тежаха. Там доколкото знаех не бе говорила с никой за нищо. Какво точно съм искал да знам. Разбира се, че знаела за монетите, колкото и да се криел дядката, тя знаела за тяхното съществуване, както добре знаела,че никога няма да ги получи. Не и след нейните истории с дрогата . Затова решила да вземе нещата в свои ръце. Знаела комбинацията от сейфа, били числата от деня на нейното пристигане в къщата от сиропиталището. Въпросната нощ влязла, отворила сейфа, но дядката се събудил и я хванал как рови вътре. Получил сърдечен удар, тя се уплашила, чула ме да идвам и избягала. Нататък всичко ми било ясно. Докато аз съм телефонирал с лекаря и полицията, а тя била сама до трупа на стареца, пак преровила сейфа. Монетите ги нямало. Събрала две и две, било и ясно че аз съм ги взел. Отишла веднага в моята стая и ги открила на първото място където погледнала, а именно под леглото. Разбира се и тя разчитала на това което г-н Браун постоянно дърдореше, че няма да ги пише в завещанието, щял преди да умре да ги дава в музей. Искала да ми каже всичко това тогава,  след като се отвори завещанието, но аз не съм пожелал да говорим. Разказвайки ми всичко това, аз гледах лицето и. Бе се състарила. Престоя и в пандиза бе оказал своето влияние. Аз също до голяма степен имах вина за това. Тя бе лежала в затвора и заради мен. Бях вече взел необходимите мерки с които отчасти да изкупя вината си, ако това е възможно. Разказах и как съм продал проклетите монети и вече разполагам с около половин милион евро, с които смятам да живея някъде на юг, в Испания. Останалия милион и половина е за нея, вече има сметка на нейно име в банката. Пристигайки в къщата, тя все още може би не вярваше на това което говоря. Виждайки куфарите обаче, които бяха пред вратата разбра че не се шегувам. След около три часа излиташе самолета за Барселона, а всеки момент трябваше да пристигне и таксито за летището. Дадох и всички документи от банката, където я чакаха милион и половина и обясних  някои неща по отношение на новия автомобил, който също е нейна собственост. Казах и да се грижи добре за къщата. Поне така както аз го правех. Тя все още ме гледаше с недоумение. Таксито вече бе отвън, шофьорът вече товареше куфарите в  багажника. Качвайки се в таксито и пожелах всичко хубаво.  По никакъв начин нямаше  да и преча за в бъдеще. Такова обещание и дадох. И двамата знаехме, че без тези монети животът ни може би щеше да протече по съвсем друг начин. Можеше и да има нещу между нас, но така и никой от двама ни не бе направил първата крачка в това отношение. Нито тя, нито аз имахме някаква сериозна връзка. А се  познавахме  много добре,  все пак толкова години бяхме прекарали заедно покрай Стареца в къщата. Тя ме попита защо съм правел  всичко това, защо и оставям по-голямата част на нея, трябвало да ми благодари все пак по някакъв начин.  Казах и да не го прави. Аз така или иначе имам голяма вина за случилото се.  А и всичко това го правя не толкова за нея, колкото за мен. Надявах се в Испания да не ме посещава нощем.  Исках от сега нататък да мога да спя спокойно.

t2013





Гласувай:
16



1. hristo27 - Чудесен разказ!
05.03.2013 17:11
Цената е това, което плащаш; стойността е това, което получаваш. — «Price is what you pay. Value is what you get.» — Уорън Бъфет
......................................................................

цитирай
2. vladun - Хубав разказ, поздрави!
10.03.2013 20:27
Хубав разказ, поздрави!
цитирай
3. stix - Перфектен разказ, интригуваща ...
12.03.2013 11:31
Перфектен разказ, интригуваща история...
Напомни ми думи от една пиеса: ..."Какво ще ни дадете, ние кога ще живеем???" - оттук и извода - живота е това, което можеш сам да сътвориш, което сам си направил, а не очакването някой друг да ти даде... или ... ако ти го даде, не бързай да го вземеш... поддържай човека, бъди до него, покажи му обичта си, създай му радост... останалото не е от значение... ОБИЧАЙ ГО, КАКТО СЕБЕ СИ, защото... всички сме
"Прашинка във вятъра"
http://vbox7.com/play:e3fa2d3a
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: travell
Категория: Регионални
Прочетен: 628710
Постинги: 122
Коментари: 775
Гласове: 2360
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031