Прочетен: 2714 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 14.09.2016 12:23
С влизането на д-р Сюзън Тейлър в килийното помещение, две неща ѝ направиха впечатление. Днес Лора изглеждаше очевидно по-спокойна и обстановката бе някак по-ведра. Може би самата Лора бе сложила всичко в ред. Нямаше и помен от хаоса който цареше миналите дни, което бе добър знак. Така поне си мислеше Сюзън, а тя рядко грешеше. Нямаше дългогодишна практика, но не бе и начинаещ психолог. Досегашният ѝ опит я бе дарил с огромно търпение и научил да разпознава и най-малките признаци на положително развитие. По време на сеансите Лора се държеше към нея отблъскващо, с някакво пренебрежение. Днес нямаше да е така. Вероятно вече бе усетила, че няма как да избегне срещите си с нея. Все пак тежестта на бъдещата присъда в голяма степен зависеше именно от разговорите, които провеждаха.
Сюзън бе изнанадана, че именно на нея повериха този случай. Имаше много по-възрастни и по-опитни колеги в бранша, с извоювани вече имена в подобни казуси, но всички те бяха мъже. Може би това бе оказало влияние и бе подтикнало съдебните власти да потърсят нея, младата психоложка. Този случай бе шанс да се докаже. Тя го пое без никакви колебания. От него зависеше в голяма степен по-нататъшната и кариера. Сега или никога. От нея се очакваше да даде експертно мнение и тя не биваше да допуска нито частица съмнение в анализа, който щеше да предостави. Бе изчела многократно всички факти, всеки развой на събитията, множество гледни точки. Но всичко това бяха полицейски протоколи. Сюзън искаше да черпи вода от източника, именно от Лора. При това по индиректен начин. Не както обичайно полицията процедира с едно 19-ет годишно момиче, което не се ползва с добра репутация.
– За какво ще говорим днес? – Лора директно започна, повдигайки вежди.
– За каквото пожелаеш. Изборът е твой!
Сюзън не искаше да насилва нещата. Интересуващата я тема трябваше да дойде от само себе си. Рано или късно Лора щеше да заговори за това. В никакъв случай не трябваше да изглежда като разпит, в който Сюзън задава въпросите, а Лора скалъпва някакви отговори. Непринудеността в случая бе от съществено значение. Доколкото бяха говорили досега, то бе само за тягостното положение в това помещение и за отношението към другите арестантки. Все въпроси от общ характер, които не даваха възможност за никакви генерални изводи относно поведението на Лора.
– Добре, днес ще разказвам за баща ми. Знам, че това те интересува, колкото и да не го признаваш. Пратили са те именно заради това.
– Както решиш – отвърна Сюзън, опитвайки се да не издава с мимики вътрешното си задоволство.
Още от първата среща след първоначалното десетминутно мълчание Лора бе започнала да ѝ говори на „ти“, а Сюзън нямаше нищо против. Така падна възрастовата преграда. Едно младо момиче би разговаряло по един начин с 34-ри годишна жена и по съвсем друг с някой 50-ет годишен мъж психолог. Сюзън трябваше да се възползва от това нейно предимство. Днес бе четвъртият сеанс и бе време да дойде желаният пробив. Зачекна се именно нужната тема, ядрото на този казус по който тя трябваше да се произнесе. Лора се бе излегнала възможно най-удобно на твърдата кушетка с поглед в някъква точка в тавана. Сюзън придърпа стола си малко по-встрани, за да може Лора да се чувства свободно, все едно е сама в стаята. Обстановката в това затворническо помещение не предлагаше идеални условия за връзка психолог-пациент, но бе най-луксозната от всички други.
„Не знам от къде да започна“. Лора извъртя глава и погледна Сюзън, но поради липса на реакция и отговор от нейна страна, отново впери поглед в тавана. „Майка ми. Може би от там тръгна всичко. От онова общежитие, където живеехме тогава. Не искам да си спомням, но няма и как да забравя онези нощи, през които майка ми плачеше постоянно, а аз се въртях в кревата гушнала едно плюшено мече. Мъжете, които идваха през късните часове и никога не оставаха за през деня. Възрастните лели, които ни посещаваха веднъж месечно и заплашваха майка ми, че ще ме пратят в пансион и тя няма да ме вижда повече. Всичко това няма как да го изтрия от паметта ми. Исках много пъти, пробвах по-късно с редица хапчета и алкохол, но просто няма как, не става. Седи загнездено там в съзнанието.“
Лора разказваше, сякаш правеше някакво резюме на досегашния си живот. За Сюзън бе малко странно, как така изведнъж започнаха да се изливат думите. Очакваше това момиче да е като костелив орех, който трябва много продължително и от няколко места да се обработва, докато се разчупи и освободи съдържанието си. Но явно всичко това отдавна е натежало и сега просто бентът се отпушваше. Трябваше внимателно да се отсее и структурира полезната информация от всичко останало, което предстоеше да се излее в общия поток. Именно в това се изразяваше решаващата роля на Сюзън и затова тя слушаше внимателно и попиваше всяка дума.
„Един мъж обаче, идваше все по-често. Бъдещият ми баща. Доведен баща, защото истинският ми не го познавам. Майка ми също не знае кой е. Поне така ми е казвала. А откакто се появи той, не сме говорили вече на тази тема. Бъдещият ми баща ми бе достатъчен. Освен честите му идвания, зачестиха и подаръците. Майка ми бе видимо щастлива и не плачеше вече нощем. В един момент спряха да идват и други мъже при нея. Само той. Оказа се, че е богаташ и не след дълго сключиха брак. Пищна церемония нямаше. Само те двамата и аз. Може би тогава той е пожелал да няма гости, макар че не се срамуваше от нас. По-късно разбрах, че той просто няма много близки роднини. Никога не бях виждала майка ми толкова щастлива. Започнахме да живеем много по-добре. Преместихме се при него в голямата къща на края на града. Не се налагаше майка ми да работи, но за нейно самочувствие баща ми, защото аз вече наистина така го чувствах, я бе уредил на някаква секретарска длъжност в някаква фирма. Той не работеше нищо, или поне нищо което изискваше цялостен работен ден. През повечето време поддържаше къщата с имението, което бе наследил. Всичко бе много хубаво, прекалено хубаво.
Записаха ме в елитно училище. С радост го посещавах и учех съзнателно повече от необходимото. Не исках да излагам родителите си. Когато поисках нещо, почти винаги се изпълняваше. Имах почти всичко, което имаха съученичките ми. Дори много преди те да го имаха. Чувствах, че всяка от тях иска да е приятелка с мен, понеже забелязваха отлично как ме гледат момчетата. Тях не ги обгрижваха с такова внимание, а с някои дори се подиграваха. Чувствах се страхотно. Няколко години всичко беше хубаво, прекалено хубаво. До онази нощ...“
http://www.facebook.com/danielbogdanov.bg
Травелчо, ама ти си бил голям психолог...
Поздрави!
П и е р
Забавно е да си мъж, а да пишеш от женска гледна точка?:))
С Пиер ще чакаме продължението.
На прима виста се сещам за два други мои разказа: "Дилема" и "Чичо Киро"
На този разказ след малко пускам 2-ра част...
