Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.09.2015 23:16 - Приятели (разказ)............................................................
Автор: travell Категория: Хоби   
Прочетен: 2277 Коментари: 3 Гласове:
9

Последна промяна: 24.09.2015 18:35

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

    И тази вечер кучето пак бе изчезнало. Петко се взираше през стъклото на къщата, оглеждайки двора, но не го намираше. Наметна една жилетка, обу галошите и излезе навън. Няма къде да се е скрило, мислеше си. А и защо ще го прави? Колибата му седи празна, не го бе чул да лае някъде навън по ливадите, въобще странна ситуация. Предната нощ пак му се бе сторило или по-скоро Петко чувстваше, че през нощта кучето го няма, но тогава не излезе навън да провери. А още повече, че на сутринта всичко си бе наред. Кучето бе в двора, кокошките също си бяха налице и затова той реши, че най-вероятно се е заблудил. Но сега грешка нямаше. Въпреки годините си не бе чак толкова зле със зрението, че да не забележи кучето. Още повече,  ако бе тук, то щеше да се навърта в краката му както обикновенно и да ходи навсякъде с него из двора.

   Притесняваше се да не би някой недружелюбен съселянин да му е подхвърлил отровна храна и то сега да лежи някъде колабирайки. Такива случаи Петко бе чул само от хорските приказки. В тяхното село досега това не се бе случвало. Но както казват хората: винаги има първи път. Разсъждавайки наум, Петко обхождаше обстойно двора.

    Не му отне дълго време. Кокошките си бяха тук, магарето го бе продал преди седмица и мястото му в обора стоеше празно, а други животни той нямаше. Стана му отново тъжно за магарето, но нямаше как. Бе го продал за символична сума на Иван, приятеля му от съседната махала. Петко бе стар и нямаше как да се грижи за магарето, а и отдавна бе зарязал работата на полето. Разчиташе единствено на пенсията  и на това което има в градината. А Иван за разлика от него бе десетина години по-млад  и все още гледаше животни. Можеше и магарето да му послужи за нещо. Спазариха цената без проблем и магарето от седмица насам вече бе негово.

    Но кучето? От кучето Петко не искаше да се лишава. Няколко години вече бяха почти неразделни. А какъв охранител е! Само някой непознат да доближи или пък  някое диво животно да се навърти наоколо, веднага известяваше. Колко лисици и порове е прогонило, само то си знае. Факт е, че откакто Петко го бе взел, нито една кокошка не бе изчезнала и нито веднъж не му бяха разбивали къщата. Нещо с което повечето от комшиите, доколкото бяха останали такива, не можеха да се похвалят.

    Но къде може да се е дянало? Защо точно сега изчезва? Предната вечер, сега пак. Мислеше Петко крачейки безцелно из двора и отговор не намираше. Обмисляше вече вариант как ще го завързва вечер, колкото и да не му се иска. Стига да се появи отново, ако не го сполетяло най-лошото.

    Умърлушен Пекто се прибра в къщата. Ще го чака до утре, пък тогава пак ще му мисли. Седна пред телевизора, изгледа новините, а след това и някакъв филм. Нищо интересно, но няколкото канала, които хващаше не му предлагаха кой знае какъв избор. Постепенно го обхвана дрямка и той загаси телевизора.  Преди да си легне обаче звънна телефона. И таз добра, мислеше си той. Рядко се случваше някой да го търси по телефона, камо ли пък по това време. Вдигна слушалката с леко трепереща ръка от уплаха. Какво ли е станало? Да не е пострадал някой от родата в София?

   От другата страна на линията обаче бе Иван, което донякъде го успокои:

– Петко! Легнал ли си вече? – Иван спря за момент очаквайки отговор, но отсреща последва едно „хм...“, което можеше да се тълкува всякак, затова той продължи. – Ако не си, ела бързо при нас да ти покажа нещо

– Не може ли да почака до утре бе Иване?

 Петко все още недоумяваше защо приятелят му се обажда по тъмно за да го кани в тях.  Досега особено спешни работи в селото не е имало. Защо е сега толкова зор. Или просто Иван не иска да му съобщава нещо лошо по телефона.

– Ела бе човек, казвам ти. Трябва да го видиш това. –приятелят му продължаваше да настоява.

– По това време... Помислих, че някой от София ми звъни с неприятна вест.  А и да ти кажа малко ми е криво– Петко се двоумеше дали да разказва. –Кучето ми изчезна и досега го търсих. Не ми се тръгва сега чак до вашата къща.

– Точно за кучето става въпрос. Ела и ще видиш. Айде ще те чакам.

   След повторното „хм...“ от страна на Петко, Иван вече бе затворил телефона. Значи за кучето става въпрос. Какво ли го очакваше там? Сигурно някой го е прострелял или отровил, мислеше си Петко и започна отново да се облича за път. Вече бе нощ, но това не го притесняваше. Фенери имаше достатъчно, а и пътят го познаваше много добре.

   Половин час по-късно, той вече бе пред портата на къщата, в която живееше приятелят му. Иван отвори с усмивка на уста, поздравиха се и влязоха навътре в двора. Това посрещане успокои Петко. Явно новината нямаше да е лоша. Вървяха към обора, а не към къщата. Иван му каза да загаси фенера. В първия момент му се стори странно, но веднага след това Петко се досети за какво става въпрос. Още преди да погледне към  сламата той знаеше какво ще види.

   Стъпваха колкото се може по-безшумно за да не събудят магарето, което може би спеше. Или поне така предполагаха от позата в която се бе излегнало. Светлина почти липсваше, но очите им вече бяха привикнали към тъмнината. Други две очи ги наблюдаваха отвътре. Тези на кучето. То се бе излегнало удобно близо до магарето, но бе будно.  Опашката му тупкаше леко по сламения под, издавайки едва доловим шум. Радваше се да ги види, макар и в този късен час. Позата, която бе заело и фактът, че не се изправи виждайки стопанина си им подсказа, че и тази нощ то смята да прекара там, близо до магарето.

   Петко се взираше ту в магарето, ту в кучето, после пак в магарето. Същата картинка бе само допреди седмица в неговия обор. Но продажбата на магарето бе променила ситуацията и бяха настъпили неща, които той нямаше как да предвиди. С насълзени очи Петко даде знак на Иван да се отдалечат. Това което видя бе достатъчно. Нещата бяха ясни, не му оставаше нищо друго, освен да се прибира сам към къщи.

– От една седмица явно са така. –обясняваше му Иван, потупвайки го по рамото окуражително. – Вчера сутринта го видях кучето как се носи по улицата и днес рекох да проверя. – Ако искаш...  ...да ти върна магарето, а?

– Не знам какво да правим, честно да ти кажа. Явно и при тях раздялата не е толкова лесна. И те душа носят...

– Мен ако питаш, нека оставим нещата засега така. Нататък  ще видим. Кучето явно е решило вечер да е при магарето, а през деня при теб. Аз нямам нищо против.  Утре сутрин така или иначе, ще се върне пак при теб.

–Надявам се! – отвърна Петко, махайки с ръка за довиждане.

   Тръгна на път за вкъщи сам. Какво друго му оставаше? Щом кучето така е решило, нека така да е. Надявам се само да ми прости за магарето, говореше си Петко сам на себе си по пътя. Досега всяка сутрин когато ставаше, кучето бе в двора и го посрещаше. Дано и за в бъдеще да е така, повтаряше си той. Дано! За друго куче Петко не смееше и да помисли...


   



Гласувай:
9
0



1. shveik5 - Да, и то душа носи.
24.09.2015 00:45
Колко много разбиране в погледа им четем, колко чувства изказани с опашката, че ние с думи не бихме ги казали по-добре! И все пак да отбележим- не магарето, а кучето тъгува за приятеля!

цитирай
2. travell - Кучето е пословично със своята всеотдайност
24.09.2015 10:01
Магарето по-скоро с инат :)
Разказът между другото е по действителен случай от село в Югозападна България
цитирай
3. saanki - многоо добро,травел! Моля ,предай нататък...
30.09.2015 10:02


ЕТО ОТ КЪДЕ Е КРАДЕН МАТЕРИАЛА на ГОГО
за поста „ ТИ си ХАКЕР ...Сине мой !!!

peshev/blog/harakterni-belezi-na-hakera/


блогерът Георги Ст./44 Сф.
краде редовно и нагло материали от мрежата, и си ги „пише“ за ..свои !?

starforlife/.../ti-si-haker-niama-po-prestijno-.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: travell
Категория: Регионални
Прочетен: 500041
Постинги: 122
Коментари: 775
Гласове: 2343
Календар
«  Май, 2021  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31