След пукота се чу шум от спирачки и автомобилът напусна платното. Продължи да се пързаля по чакъла преминавайки близо до едно от крайпътните дървета и след секунди спря. Момчето, станало свидетел на злополуката, завъртя педалите на велосипеда. Искаше да стигне бързо до мястото на инцидента. Изглежда нямаше сериозни поражения, но трябваше да се увери, че с човека в колата всичко бе наред.
За негово успокоение, шофьорската врата се отвори и от автомобила излезе видимо притеснен мъж, който ругаейки под мустак започна да оглежда колата. Освен две спукани гуми, други поражения явно нямаше.
– Всичко наред ли е? – попита момчето, захвърляйки колелото встрани от пътя.
– Не съвсем – отговори шофьорът, доволен от появата и загрижеността на момчето. – Точно тук, на този селски път да спукам две гуми. На всичко отгоре и обхват няма. Пробвах да звънна по мобилния – не става. Но и да има някъде наоколо връзка, сигурно ще се наложи да чакам с часове пътна помощ.
Мъжът още не знаеше какво да предприеме. Имаше една резервна гума в багажника, но това не решаваше проблема. Три здрави гуми не правеха колата по-подвижна.
– Аз мога да помогна – каза момчето.
– Как точно? – повдигна въпросително вежди мъжът.
Едва ли това слабо момче с къси панталонки и избеляла тениска, дошло някъде от селото със стар велосипед можеше да е от помощ. На възраст изглеждаше не повече от 16 години. Загрижеността му бе похвална, но какво можеше да направи в случая?
– Чичо ми има гумаджийница в селото – каза момчето с усмивка. – Ще му занеса гумата да я оправи и ще я върна обратно. Ако не, ще му искам някоя стара гума. Нищо не обещавам обаче. Може и да няма точно такава.
Човекът въздъхна и потупа момчето приятелски по рамото. Сякаш неволята пращаше този хлапак с колелото. Без да пропилява повече време в излишни разсъждения, шофьорът реши да действа. Свали една от гумите и я даде на момчето. Заедно с джантата, съвсем не лека, но момчето успя да я нарами с една ръка, а с другата хвана кормилото на велосипеда. Потеглянето му бе трудно, но след това набра инерция и започна плавно да се отдалечава в посока към селото. „Дано се окаже свястно момче!“ – мислеше си мъжът, докато сваляше втората гума, за да я смени с резервната.
Час по-късно до него спря очукан автомобил. От вътре слязoха момчето и един по-възрастен мъж в работни дрехи. Другата гума вече бе залепена и готова за монтиране. Мъжете се поздравиха здрависвайки се.
– Племенникът ми каза какво се е случило– цъкаше с език чичото оглеждайки автомобила. – Лоша работа. Две гуми наведнъж! Но по тези пътища всичко може да очаква човек.
– Добре, че бече момчето – сочеше го с поглед шофьорът. – Иначе, не знам какво щях да правя. Колко да платя за услугата?
– Нищо няма да плащате! – жестикулираше чичото. – На всеки може да се случи. Хора сме, помагаме.
– Моля Ви се! – мъжът бръкна в джоба на панталона и извади две десетолевки. – Ако не за Вас поне за момчето. Без него щях да замръкна тук. По този път очевидно рядко минава някой, а от малцината профучали нито един не спря да попита имам ли нужда от помощ. Такива са хората днес.
– Така е! – кимаше с глава чичото. – Откакто направиха магистралата движението тук почти замря. Освен местните, рядко минават други автомобили. От време на време някой трактор или камион. И пътя вече никой не го поддържа. Ако закъсаш някъде, няма кой да ти помогне.
– За щастие има и такива като Вас! – отвърна шофьорът, пъхайки двайсетте лева в джоба на гумаджията.
Той от своя страна, видял че няма да мине без заплащане, монтира оправената от него гума. С четири здрави гуми шофьорът се настани зад волана, благодари още веднъж и потегли по пътя. Момчето, което през повечето време стоеше встрани, мълчаливо го изпрати махайки с ръка.
Минути по-късно, вече в селото, чичото извади от очукания автомобил малка кутия и извика момчето при себе си:
– Хайде отивай да разхвърляш тия пирони в другия край на селото! – нареди той.
– Ама, чичо... – натъжено го гледаше момчето.
– Какво ама...?
– Не искам да хвърлям повече пирони! – обясняваше се момчето. – Човекът замалко да се удари в онова дърво. Какво щяхме да правим тогава?
– Пак ли започваш тази песен? – скастри го чичото мръщейки се. – Не искам, не искам! А ще искаш довечера да ядеш. Ще искаш като ходиш с твоите приятели в града да имаш някой лев, нали! – ядосваше се мъжът. – Вземай кутията и тръгвай. И гледай да не те види някой, ей!
Момчето сви устни в изкривена гримаса и замълча. Взе плахо кутията, а след това се тросна с видимо нежелание върху седалката на колелото. Бавно завъртя педалите и с насълзени очи потегли към другия край на селото. В мислите си се молеше до края на деня да не преминават повече автомобили.
,,В мислите си се молеше до края на деня да не преминават повече автомобили."
Изречение, за което трябва всеки да се позамисли.
Често добрите хора в съвремието не са щастливи,
защото са накърнени от постъпките, на дебелооките. Невръстно дете, с неукрепнало самосъзнание бива подлагано на виновност....!
А дали шофьорът на колата си е взел поука от случая...?
Преди страшно много време задминавах с колата си един тип, който бъркаше в плодзеленчукова кесия, щипваше нещо и го хвърляше през отворения прозорец. Това нещо тупваше на асфалта и съвсем новички пирони светваха на слънцето. Заобиколих рязко още подскачащите пирони и дадох газ. Бях смаян и от постъпката, и от това, че ми се размина, без да спукам гума.
Беше по Татово време.
Жив и здрав, Дани!
П и е р