Хотелът изглеждаше добър. Стаята относително широка, чаршафите чисти, всички уреди вътре функционираха безупречно. Семейство Илиеви за първи път бе на почивка в Анталия и не съжаляваха за избора си. Нямаха особена база за сравнение, защото досега винаги прекарваха отпуските си по частни квартири на българското черноморие, но офертата очивидно си заслужаваше. Правейки равносметка, цената на едноседмично море излизаше същата, с тази разлика, че тук бяха на “Ол инклузив“ в четиризвезден хотел с всичките му удобства.

   Хотелът бе пълен. Учудващо много българи, наред с редовните и почти неизбежни за всеки хотел руснаци, германци и англичани. Илиеви не бяха очаквали и да е иначе. На такава цена, хотелът нямаше как да е празен. Храната бе добра, кухнята бълваше такова изобилие от ястия, че и най-претенциозният гост намираше винаги нещо подходящо. Единствената проблемна точка, ако можеше изобщо това да се отчете като недостатък, бе басейнът. Той сам по себе си бе чист и достатъчно голям, но недостигаха шезлонгите. Повечето посетители ставайки рано сутрин, преди да отидат на закуска си запазваха хубавите места, хвърляйки хавлиите си върху тях. Така по време на закуската районът придставляваше странна гледка. Голям, празен, кристално чист басейн, нито един човек наоколо, а почти всички шезлонги покрити с хавлиени кърпи от всякаква разновидност. Илиеви не прилагаха този трик, защото не бяха от най-ранобудните. В дните, в които бяха около басейна се задоволяваха с по-отдалечените места. Често се настаняваха в близост до един от многото хотелски барове, където ги обслужваше сръчен служител. Разговорът с него се водеше на английски, но в момента, когато той разбра, че са от България автоматично превключи на български.

   Оказа се, че е от малцинствата, роден в България и когато бил ученик се преселил с родителите си в Турция. По времето на “онези събития“, както той се изрази. Стана дума за това и онова, приятно бе да се общува с него. Илиеви не скриха възхищението си от хотела с този „Ол инклузив“, при това на такава ниска цена. Човекът, иначе доста разговорлив, като че ли избягваше точно тази тема и само кимаше с глава. Може би имаше някаква неписана забрана, да обсъжда с гостите хотела, от такава гледна точка. Изглеждаше и леко уморен, но полагаше всички усилия това да не се отразява на бързината на обслужване. Това явно не бе единственото му работно място. И той, както повечето от служителите, можеше да бъде видян навсякъде. Като сервитьор по време на обяда и вечерята, като барман през деня около басейна, или късно вечер по коридорите управлявайки някаква машина за чистене. На въпроса „Кога почива?“, задаван му понякога от любопитни и може би от любезност загрижени летовници, той просто отговаряше „Зимата! Единствено тогава.“ След това скоростно изчезваше нанякъде изпълнявайки поредната поръчка.

   Чак на края на престоя им, Илиеви отново имаха възможност да разговарят с човека на тази тема. Времето бе изминало бързо и те вече пътуваха в един от бусовете, осъществяващ трансфера към летището. За изненада или не, возилото се управляваше отново от въпросният човек. Примигвайки на пресекулки и вече вън от хотела, той малко по-открито разказваше за неговото ежедневие.

    „Ол инклузив за гостите, ол инклузив и за служителите“, шегуваше се той. „Работа от всякакво естество, по 15 часа дневно. Това е ол инклузив за служители“. Наред с барманството, сервитьорството и чистенето на коридорите, рано сутрин или късно вечер човекът замества някой от шофьорите ако се наложи. Няма право да отказва задачи поставени от ръководството. Ако все пак го стори, следва незабавно уволнение. Той, както и повечето от служителите е сезонен работник. Имат някакви трудови договори но фиктивни. От инспекцията по труда идват само да си приберат подкупа и да установят, че всичко е наред. Едва десетина процента от служителите са целогодишно назначени. А той, човекът заем трябва да връща и да издържа семейство. Не може да си намери друга работа. Целят регион живее единствено от туризъм. Цените намаляват, заплатите на работниците също. „Такъв е животът!“ – някак философски заключаваше той. „Човек трябва да приема реалността такава, каквато е. С всички предимства и недостатъци. Ол инклузив!“

   И всичко това човекът го разказваше с усмивка на уста. Напук на ежедневието си, той не изглеждаше отчаян. Шеговитият му тон, загатваше за вярата в някакво по-светло бъдеще, което едва ли скоро щеше да настъпи. Оставяше впечатлението на ошлайфан с годините сатиричен артист, който умело прикриваше вътрешната си трагедия. Слушайки го, Илиеви се оказаха тези, които бяха по-смутени и огорчени в случая. Въпреки прекараната прекрасна почивка, вътрешно усещаха някакво неприятно чувство. Първият им „Ол инклузив“ щеше да се окаже може би и последен. Наистина такъв е животът! Всичко си има цена. И както често става на практика, истинската цена се заплащаше от неправилния човек...

https://www.facebook.com/profile.php?id=100013479782991

---

Много ми хареса. А някои мислят точно така, че като прецакват другите са по-хитри и по-умни.
А всичко е въпрос на морал.

Нещата се промениха много.
Някога Партията проповядваше, че работниците изкарват заплатити на инженерите. Беше обидно работниците да получават четири пъти по голяма заплата.
Сега познавам мениджъри на фирми които получават заплати над 5 000 лв на месец, за тях няма празници и е нормално да се работи по 15 часа. И в въщото време познавам млади хора с висше образование, които нямат никакво желание да работят.
А по нашето черноморие е същата история като в разказа.

Наистина притеснителен случай...
Поздрави!
П и е р

Така е обикновено в живота -когато фасадата е особено лъскава ,задния двор е отчайващо мръсен.