Изглед към морето

   Сега Методи притежаваше това, за което от години мечтаеше. А то не бе нeщо необичайно. Една обикновенна младежка, с годините превърнала се в пенсионерска мечта. Мечта, станала реалност. Живот в малко спокойно градче, а от терсата на жилището: изглед към морето. Едва от няколко дни се бе настанил в новия апартамент, но шумът на столичния град вече бе забравен. Той бе останал на стотици километри и в никакъв случай не му липсваше. Бе заменен от едва доловимия шум на морето. И от тази неописуема гледка! Морско синьо до ръба на хоризонта, а над него светло синьо небе. Като фотопейзаж от пощенска картичка, а всъщност реален изглед от неговата тераса. Още не можеше да се нарадва на новата си придобивка. Част от строителните дейности пред блока още не бяха приключили, но това не го смущаваше. Вероятно групата работници заравняваха терена за някоя детска площадка или оформяха малък парк. Това още повече обнадеждаваше Методи. Изгледът щеше да стане още по-красив отколкото бе в момента.

    Добре че не послуша синовете си, а действа на своя глава. Те бяха против продажбата на апартамента в София. „Такова имищество на Графа, в самия център, не трябва да се продава така прибързано. Не и в замяна за някакъв чисто нов апартамент в това малко градче, пък бил той дори и с невероятен изглед към морето. Какво ще правиш там на морето сам, при условие, че цял живот си живял в София?“. Все с подобен род въпроси го конфронтираха синовете, но той бе непоколебим. А и на всичкото отгоре имаше някакво вътрешно предчувствие, че тях по-скоро ги вълнува съдбата на апартамента, а не на баща им. За това виждайки обявата в един от ежедневниците задвижи нещата самостоятелно. Единствено дъщеря му го бе подкрепила в това решение. Може би това, че тя живееше в Бургас с мъжа си и децата, бе оказало влияние на нейната гледна точка. Тя на драго сърце щеше да го посещава при всяка възможност. Методи бе сигурен в това. И тя не бе съгласна да се действа прибързано, но от друга страна се радваше, че баща ѝ се е решил на някаква промяна. „Дано да е към по-добро!“ – бяха думите ѝ от последния проведен разговор.

   От този девиз се ръководеше и Методи. Досега бе живял в близост до синовете си, занапред щеше да е близо до дъщеря си. Нямаше да ѝ досажда в никакъв случай. Просто искаше да се наслаждава на старините си, гледайки морето от терасата. На неговите години, не искаше на всяка цена да търси нови познанства и да завързва нови приятелства.

   За късмет обаче, вчера Методи случайно срещна един негов колега, когото не бе виждал с години. И той със съпругата си (и двамата пенсионери) бяха купили апартамент в градчето, в блока намиращ се зад неговия. И както обикновенно става в такива случаи, почти веднага се уговориха да му гостуват на чаша кафе. Така или иначе бяха почти комшии и занапред по-често щяха да се виждат.

   Точно в уреченият час те вече бяха седнали на терасата и се наслаждаваха на следобеното слънце, спускащо се към залива, отпивайки на малки глътки от ароматно кафе. Морето, прелитащите чайки, силуетът на някакъв кораб далеч на хоризонта, всичко това допринасяше за създалата се неповторима атмосфера. Гостите не бързаха да си тръгват. След като обсъдиха част от миналото стана дума и за самия апартамент. Методи не можеше да скрие радостта си от имота с този прекрасен изглед. Колегата му го гледаше и слушаше уж с възхищение, а всъщност някак сдържано се радваше на неговия ентусиазъм. Всички тези емоции и чувства му бяха познати. Той самият ги бе изпитал само преди броени лета. А сега ситуацията бе съвсем друга. Затова и реши да разкаже на Методи за собствените преживелици в това отношение:

   „Ех, Методи... Стари друже! –започна той. Радвам се за теб, а и същевременно ми се насълзяват очите. Всички почтени хора от нашето поколение сме големи наивници. По онова време ни лъжеха и цял живот работехме за по един апартамент, сега пак същата история. И ние преди пет години продадохме апартамента в Лозенец и с парите закупихме тукашния, в блока зад теб. Апартаментът бе модерен, нов, а от терасата имахме същата приказна гледка, като тази. Това бе и нашата мечта. Затова и апартаментът бе толкова скъп. Заради невероятния изглед към морето. Но това бе само първите няколко месеца. След това гледката към морето се смени с изглед към строеж на фона на морето. Багери, кранове, камиони и какво ли още не заглушаваха чайките и морския шум. Появи се вашият блок. Сега от нашата тераса гледаме него, вместо морето.

   Къде ли не съм се оплаквал! Полза никаква. Никъде в документите, които съм подписал не се споменавало, че изгледът към морето ще е постоянен и за цял живот. Никой нищо не може да направи. Ако съм искал да продам апартамента. Но съответно цената ще е много по-ниска от тази на която аз съм го купил. Нямало изглед към морето!“

   Тук колегата с насълзени очи прекъсна своята изповед. Отпи глътка кафе, загледан мълчаливо в хоризонта. Методи също нямаше какво да каже. Ситуацията вече бе започнала да му се изяснява. Корабът на хоризонта вече бе изчезнал, чайките притихнали, а работниците долу всякаш вдигаха все повече шум. Минути по късно, колегата му вече успокоен реши да направи равносметка:

   „Такива ми ти работи, Методи. Няма какво да се заблуждаваме. И при теб положението е същото. Ние може да се каже, че вече отдавна сме тук и доколкото подочух от някои местни работници, положението за теб, а и за всички други закупили апартаменти в този блок няма да е розово. По план ще изникне още един блок, точно пред вашия. Като гледам вече заравняват терена, а след някоя и друга седмица идват багерите. Затова наслаждавай се на гледката още няколко месеца, докато я имаш. След това ще гледаш пред себе си поредното бетонно чудо, което от своя страна ще има изглед към морето. Незнайно колко дълго време...“

https://www.facebook.com/profile.php?id=100013479782991