Отдавна трябваше да е пристигнал. Не очакваше да има такива проблеми с ориентацията. Костюмът го стягаше повече от обикновено, а шофьорската седалка вече му бе неудобна. Стискайки волана, Питър се взираше в околните пейзажи, мъчейки се да отгатне, къде се намира в момента. Бе изминал доста километри, а през последните от тях не видя никаква табела за търсения от него град. След като излезе от Кеймбридж, където навигацията блокира,  те съвсем се бяха разредили, а впоследствие окончателно изчезнали. Колкото и забутано да е това градче, мислеше си той, все пак и там живеят хора. А празнуват също така и сватбени тържества.

    Хвърли бърз поглед в огледалото за да види опакования подарък, който стоеше непокътнат на задната седалка. Дано да имам възможност да го предам, мислеше си, навлизайки в поредното кръгово кръстовище. Обстановката не се отличаваше по нищо, от където и да е другаде в Аглия. Можеше да е навсякъде. Но за разлика от другите кръгови движения досега, тук имаше цели пет изхода. Множество пътни знаци  и нито една указателна табела. Завъртя две обиколки, но така и не се реши да продъжи нанякъде. Как е възможно в тази пустош да има толкова много преплитащи се пътища, при условие, че няма почти никакъв трафик? За негов късмет обаче, встрани от пътя  стоеше човек, който незнайно как се бе озовал тук. Нямаше наоколо паркиран автомобил, а не бе и стопаджия. Поне не даваше вид на такъв. Около него имаше някаква странна апаратура, от която той откъсна вниманието си, заинтригуван от действията на Питър. И може би с право. Вероятно никой местен шофьор не обикаля кръстовището по няколко пъти. Питър спря възможно най-близо до него.

 – Извинете, мисля че съм объркал пътя. От тези кръгови движения през които минах съвсем се заблудих! Можете ли да ми кажете, къде се намирам в момента? Как се казва това място?

– Момент само! –човекът  хвърли поглед към един от уредите. – Не знам как се казва това място, но се намирате на 51 градуса и 33 минути северна географска ширина и 0 градуса и 49 минути източна географска дължина 

Питър не очакваше точно такъв отговор. Явно си имаше работа с някой местен шегаджия или смахнат професор от Кеймбридж, експериментиращ нещо именно тук, в средата на нищото.

– Тези данни може би са точни, дори прекалено точни, но някак си не ми помагат особено. Бъдете по-конкретен!

– Вие ме попитахте, къде се намирате и аз Ви отговорих. Така показва уредът, който поне досега не е правил грешки. Повече не мога да помогна.

– Добре де! – Питър реши да пробва по друг начин – А къде се намира най-близкият град? На къде трябва да карам от тук?

– Един момент! – човекът се отдалечи и започна да разглежда някакви хвърчащи скици, а после пак приближи. – Според мен, трябва да карате на север, северо-изток.

   Нямаше да е лесно. Комуникацията с този човек не тръгна още от самото начало и нямаше никакви изгледи за подобрение. Питър хвърли бърз поглед към небето, опитвайки се да отгатне на къде по дяволите е север или северо-изток, но обедното слънце не му подсказа нищо. Час по-скоро трябваше да се маха от тук. Като по поръчка, някакъв очукан камион премина без да намали и пое по един от пътищата излизащи от кръговото. Това най-вероятно бе знак, че именно натам е цивилизацията.  Сигурно това бе север, северо-изток.

– Случайно да имате малко вода да ми дадете? – човекът все още бе до колата и стоеше с вдигнати въпросително вежди. – Колегите ме оставиха да замервам тук на това проклето място, но сутринта в бързината забравих да разтоваря обедния пакет и водата. Служебният бус ще ме прибере чак довечера.

Изслушвайки го с половин ухо, Питър му подаде бутилката с остатъка от минерална вода, която бе в колата. Всеки с проблемите си, мислеше си, явно днес е кофти ден. Все пак реши да бъде докрай любезен, както и човекът бе с него. По свой си начин. Извади едно картонче от жабката, помисли за момент, а след това го подаде и него през прозореца:

– Това е визитката на любимото ми заведение в Кеймбридж. Правят и доставки извън града, стига да им бъде даден точен адрес. Повече от това не мога да помогна!

Човекът взе визитката, но не успя да отговори нищо. Питър вече бе потеглил  и поел по пътя след камиона. И той не бе хапвал нищо от сутринта, бе пил единствено кафе. Нека човекът си поръча нещо по координати. Може пък и да му мине номера. Питър нямаше време за повече разправии. Пропусна сватбената церемония, хората в градчето сигурно вече бяха пияни. Надяваше се поне от сватбената софра да остане нещо и за него.

---

Баба ми бог да я прости казваше, че на човек, вода не се отказва. Ако ще да е последната, която имаш. Въпрос е на човечност. Така, че и ние българите не сме по назад от англичаните.

Разказчето ти ми прилича малко на виц за някакви си, които се срещнали някъде си и си говорили нещо си, не се разбрали, но се разделили приятелски.:)
Определено англичаните не са като нас. Ако беше среща "по български", щеше да премине по съвсем друг начин - емоционално и с цветущи пожелания към цялата рода.:)

Изненадан съм, че има само два коментара след един такъв шедьовър. А може би го харесах толкова много, защото самият аз съм муха без глава по пътищата не само у нас. Нощно време съм обърквал главния път за Виена и съм се качвал на връх планината, където в едно спарено кръчме слисах пируващите, че съм се изгубил в добре уредената Австрия. А може би го харесах, защото с Питър сме адаши и видях себе си на път за сватбата, където щях и аз да похапна и пийна като хората. А може би заради моя колега-географ с пресъхналото гърло край триногата с инструмента.
Травелчо, Травелчо. 24-каратов ти е писеца! Запомни! И публикувай непременно!
Сърдечни поздрави от мен, а ако имаш приятелка до себе си, благопожелания и за нея по случай Осми март!
П и е р

Литатру