Тази сутрин не трябваше да се различава по нищо от другите. Както винаги малко след 7:00 влязох в кухнята за да приготвя сутрешното кафе. Сложих вода в електрическата кана, две лъжички нес кафе в чашата и зачаках. Все още бях сънен, затова опънах ръцете си нагоре за да се разтегна малко след прозявката. В този момент нещо над мен се раздвижи и започна да кръжи под тавана.  Леко стресиран първоначално, приведох глава инстинктивно и погледнах нагоре. И друг път са влизали нощни пеперуди, защото прозорецът е винаги леко открехнат. Веднъж една от тях стоя цял ден, горе в ъгъла между стената и тавана, без да я закачам и чак късно вечерта  бях забелязъл че е изчезнала. Явно бе излетяла обратно през прозореца.

    Случаят днес  обаче не бе такъв. Такава огромна пеперуда не бе възможно да има. Запалих лампата, но миг след това отново я загасих, осъзнавайки че това е прилеп, който се раздразни още-повече от това ми действие и започна да кръжи с по-висока скорост. В следващите секунди останах неподвижен, изчаквайки моя нощен гост да се успокои. Електрическата кана се изключи автоматично със звук, който ми се стори по-силен от обикновенно.  Водата бе завряла, но аз не бързах с кафето.  Прилепът направи още две-три кръгчета и се закачи за най-далечния край на корниза. Пердета в кухнята отдавна няма, а прозорецът бе със спусната щора. Наблюдавайки го с интерес все още се чудех какво да правя. Така увиснал на корниза, гостът ми изглеждаше точно като своите събратя от научно-популярните филми по телевизията. За моя изненада обаче, сега със събрани крила изглеждаше значително по-малък. Това си бе направо малко прилепче. Като се замисля, ако бе и по-голям не би могъл да се вмъкне през процепа на прозореца. Все пак с разперени крила изглеждаше внушително. Какво да го правя? Чудех се как да го изгоня. Нямах намерение да го оставям цял ден да си виси на корниза, както преди време пеперудата на стената.

   Като за начало отидох да си взема телефона за да го снимам. Внимателно отварях и затварях вратата на кухнята, защото не исках гостът ми да навлезе по-навътре в апартамента. Реших да снимам на тъмно без светкавица и разбира се нищо не излезе. Зараязах телефона и се заех да премествам хладилника малко по-напред за да може да отворя широко прозореца. Надявах се прилепчето да излезе доброволно.

      Нищо подобно. То закръжа отново по тавана и нямаше никакво намерение да излиза на дневна светлина. Нямаше да се разберем така! Излязох отново от кухнята и се завърнах с една четка с дълга дръжка, която се използва за почистване на пода. На тавана вече всичко бе спокойно. „Да не би да е излязло?“, мислех си, но в същия момент дочувах дращене между хладилника и шкафа. Бе се завряло там на тъмно, но нямаше къде да се закачи, защото и двете бяха гладки повърхности. Драскайки по стената на хладилника, побутвано любезно от мен с дръжката, прилепчето се добра до задната му част и увисна на решетката.  Аз го побутвах леко с дръжката, а те се бе вкопчило здраво в решетката на гърба на хладилника и не се пускаше. Явно доста го бях стресирал, а и бе изтощено. Стана ми донякъде жал но нямах избор. Прозорецът го бях отворил широко и бе време да си ходи, въпреки че навън е ден.

   Бутах го все по-грубо с дръжката и то най-накрая се пусна от решетката. Закръжи отново около тавана, но в момента в който минаваше покрай прозореца получи от мен удар с четката, който го изхвърли навън. Бях като тенисист нанасъл решителния удар. Секунда по-късно затворих прозореца. Оттървах се най-накрая от неканения гост. Не по най-учтивия начин, но друг явно нямаше.

   Минути по-късно, когато вече на спокойствие си пиех кафето, отново ми стана жал. Със сигурност го бях зашеметил. Тъпият звук, който се чу когато го ударих с четката не бе особено приятен. Навярно сега лежеше някъде долу мъртво или в безсъзнание. Ако не стане жертва на някоя улична котка, когато дочака нощта ще излети отново нанякъде. Но денят е дълъг. А и едва сега започваше...

---

Е, като гостоприемен европеец, можеше да го поканиш поне на кафе... :)

Няма да те упреквам, но трябваше да се сетиш, че сме братовчеди с прилепа - от семейство млекопитаещи. Ето какво измъкнах от Уикито:
"Млекопитаещи - най-висшия клас гръбначни животни, носещи името на основния вид хранене на генетичните си продължители - бозаене. Еволюцията приспособява този клас животни към различни видове биотопи. Повечето бозайници са покрити от гъст слой козина поради което имат развити потни жлези, а върху повърхността на предния мозък се оформя мозъчна кора."
Травелчо, щом ме накара да се натъжа за прилепчето, значи разказчето ти е майсторски написано.
Поздрави!
П и е р

Значи следвайки съветите, трябваше да му направя капучино (кафе+мляко). Но трябваше да стана по-рано сутринта, когато все още е тъмно, а не да го събуждам когато вече е светло и да му развалям настроението :)))

понякога... се случва и неканен гост да ти дойде...
само че, краят ме натъжи...

между природа и човек винаги ще има. Съжителството е трудно съвместимо. Животното си е животно, а и дивотията си му е по-рождение. Антагонизъм бе пътнико!
Нали и на мене това ми е професията, да унищожавам вредители. Зад гърба си имам вече две тъщи, унищожени като вредители и няколко свекърви. А ти за едно прилипче мишле си се закъхарил...
Но разказчето ти има и добра поука. Нека бъдем винаги добри с животните, търпимост и толерантност, която при тях липсва. Поздрав за хубавият разказ!