Джиесемът звънеше някъде в хола, но точно в този момент Иван зареждаше хладилника  в кухнята и нямаше как да вдигне. Току що се бе върнал от пазар и не искаше да оставя торбите просто така. Който и да звънеше, можеше да почака. Едва ли бе спешно. Обикновенно почивните дни никой не го търсеше. Само през седмицата. Напоследък дори по-рядко от обикновено. Бяха минаха вече няколко месеца откакто се пенсионира, а все още го търсеха някои млади колеги за полезни според тях съвети. Не че бе толкова незаменим, все пак във фирмата работеха и други много опитни хора, но те държаха на неговото мнение. Може би именно затова и по повод пенсионирането му подариха нов джиесем апарат. Смартфон! Той така и не можа да свикне с него. Много функции, много нещо, а на всичко отгоре и много по-голям от старият. Затова и често пъти когато излизаше за малко и на кратки разстояния не го взимаше със себе си. Такъв бе случаят и сега. Бе го зарязал някъде в хола.

   След като привърши с нещата от пазара отиде и взе апарата. Видя, че има пропуснато обаждане, но се учуди. Защо не се изписва име? Обикновенно апаратът му изписва име на човека който го е търсел, а този път  само някакъв непознат номер. Докато се двоумеше какво да прави, да звънне ли обратно на този номер или не, защото можеше и да е грешка, отново зазвъня познатата му вече мелодия. Същият номер, отново без име. Иван вдигна почти машинално:

 – Да

 – Иван? Иван Николов?.....

Този глас! След толкова години. Беше тя! Яна. Нямаше как да е грешка. Явно има нещо важно. Едва ли му звъни просто ей така след толкова време. Отдавна не поддържаха контакт с него. Нито тя, нито Марин. По негово решение! И така бе може би по-добре. Защо бе това обаждане сега? Иван държаше апарата залепен до ухото и мълчеше, не знаеше как да реагира.

– Иване, ти ли си ? Отговори моля те! - Гласът звучеше някак отчаяно и прекъсваше. Струваше му се, че Яна отсреща говореше плачейки.

 – Аз съм ! – само това успя да изрече той

   От там нататък Яна взе думата и му разказа за случилото се и повода за нейното обаждане. Преди броени дни Марин получил инфаркт и починал. Утре щяло да е погребението. Въпреки всичко, което се е случило помежду им, все пак той бил най-добрият му приятел. Иван искаше да каже нещо, но замълча. Може би за нея наистина бе така. Усещаше, че Яна търси подходящите думи, много тежко и бе да говори. На него също. Това бе шок и за него. Не искаше да говори и да се връща отново назад в миналото. След няколко взаимно утешителни думи и съболезнования, Яна му съобщи мястото и часът на погребението. Преди това цял час тя прекарала в телефонни разговори с този и онзи докато издири неговият номер. И двамата  им бе трудно да говорят повече. Oчевидно утре щеше да е тежък ден, а тя имаше нужда от спокойствие. От отсрещната страна на линията се дочуваше и друг глас, може би някой, който виждайки как Яна се разстройва все повече,  държеше разговора да приключи. Връзката прекъсна...

   Държейки апарата в ръце, Иван се опитваше да осмисли случилото се. Марин! Не бе за вярване, че така ще приключат нещата. Тази луда надпревара помежду им вече не съществуваше. Окончателно. Това неогласено съревнование още от студентските години, когато и двамата бяха влюбени в Яна. Може би оттам започна всичко. Бяха добри приятели, но с появата ѝ започна всичко да се обърква. Започнаха да не споделят открито всичко един с друг, започнаха да имат тайни един от друг, но не и от нея. Тя знаеше всичко за тях и това може би ѝ харесваше. Фактът, че двама ( тогава младежи ) са готови на всичко за нея я превеше щастлива. Тогава измина доста дълго време, преди тя окончателно да реши с кого иска да бъде и това нейно колебание допълнително изостри нещата. Разбира се нито Иван, нито Марин признаваха това, бяха прекалено горди да споделят гласно, че заради една жена, пък било то и красавица като Яна, са готови да прекъснат мъжкото си приятелството. Някак от само себе си станаха от приятели конкуренти. Конкуренти за Яна, конкуренти и в живота като цяло.

  Тя избра Марин. Иван така и не разбра къде бе загубил борбата, просто прие нещата такива какви са. Искаше просто да се отчужди по някакъв начин от тях двамата, след това нейно решение. Ако може да отиде някъде далеч, да започне нов живот. Но нямаше как. По онова време получи разпределение за същото предприятие за което получи и Марин. Искаше по някакъв начин да го промени, да го пратят ако трябва някъде на другия край на България, но началникът му бе непоколебим. „Това да не било концерт по желание! Ако всеки започнел да проявява претенции още в началото, кой ще вършел работата, какъв трудов колектив щяло да има. Да поработел година две, пък после“.

  Не бяха година или две, а цели десет. Време през което с Марин бяха „колеги“. В очите на другите Марин бе по-съвестният, по-изпълнителният, а Иван по-талантливият. Но това да бъде по-можещият не му помогна много. Просто му даваха повече задачи и повече проблеми за разрешаване, а повишенията и овациите ги раздаваха на други, включително и на Марин. На всичко това го назначиха и за негов началник. По-голямо унижение Иван не бе изпитвал. Не че Марин с нещо по подтискаше, просто Иван го чувстваше като поредното поражение. След Яна, загуби и битката на работното място. Къде ли още можеше да загуби от Марин? Той навсякъде бе първи, бе преди него...

   Дойде така наречената „демокрация“. Предприятето в което работеха прекрати своята дейност и мнозина в това число и Иван станаха безработни. Мнозина да, но не и Марин. Незнайно как  в годините на „приватизацията“ той се оказа по шефските етажи на голяма западна фирма, току що открила клон в България. Добре се бе уредил. За кой ли път? За разлика от него, Иван изкара  няколко години в безработица, непрекъснато лутане насам натам в търсене на нещо подходящо, но уви. Специалисти като него не се търсеха, бе станал вече и на години, а без връзки нямаше как да се получат нещата.  Подходящи контакти той нямаше, човек до него също. След Яна бе имал няколко мимолетни връзки, но нищо сериозно. Всяка жена той несъзнателно сравняваше с нея и бързо някак приключваха отношенията. През това време той не поддържаше почти никаква връзка с Марин и Яна. Тя го бе търсила няколко пъти, но дочувайки гласа ѝ той затваряше телефона. Големи усилия му костваше, знаеше че е неправилно, но само така той изразяваше неговия протест. Срещу какво, може би и той самият не знаеше.  Бе отчаян от живота. Отчаян от това вечно да е от губещата страна, а други като „приятелят“ му да са вечно печеливши и винаги първи във всичко. 

   След известно време получи предложение именно от Марин, за започване на работа. Търсели човек с опит за определена длъжност и той се сетил за стария си „приятел“. Едва ли той се е сетил, както Иван предполагаше, по-скоро Яна го е подсетила по подходящ начин, като е проговорила някакъв вид гузна съвест в нея, но това нямаше значение. За него това бе поредното унижение, срещу което той бе безсилен. Трябваше да приеме с оглед черната перспектива, която иначе го очакваше, ако не го бе направил. Достатъчно време се луташе в безизходица. Надяваше се поне потъвайки в работата да забрави миналото.

   Не се получи. Започвайки работа, станаха неизбежни контактите му с Марин, а на фирмените партита и с Яна. Яна в прегръдките на Марин. Като жената, която стои зад всеки успял мъж. Мъж извоювал някаква позиция в обществото, а не такъв като Иван, който е винаги в сянка, винаги втори, човек зад кадър. „Най-добрият приятел“!  Така го представяха те пред непознати хора. Най- добрият в какво? В работата може би, но не и в живота.  Най-добрият на когото все нещо не му достигаше да е първи.

  Усетил в негово лице може би отново някаква конкуренция, Марин след известно време му предложи разпределение в друг, далечен град, на по-висока уж позиция в ново предприятие на същата фирма. Под предлог да движел нещата там като отговорен и съвестен човек  на когото можело да се разчита. 

  Това вече преля чашата. Иван напусна фирмата и доказа, че на него не може да се „разчита“. Такова впечатление поне остави в ръководството. Отиде да работи в друг далечен град , но за конкурентна фирма. Просто не искаше да има каквито и да било допирни точки с Марин и Яна. Те за него бяха минало. В последствие имаше няколко обаждания, този път от страна на Марин, в последното от които той искаше някакво обяснение за постъпката му. Защо Иван просто не можел да приеме фактът, че именно той, Марин е първи във всяка тяхна така наречена от него  „надпревара“ и винаги ще е преди него. Това не променяло тяхното „приятелство“. Не го ли разбрал това още тогава от студентските години?

   Иван просто бе затворил телефона. Осъзнаваше, че едва в този момент  Марин по свой начин бе признал, че има действително такова съревнование между тях, такава луда надпревара никому ненужна. А самият Марин го упрекваше, че нямало нищо подобно. Такова нещо имало само в главата на Иван. Но тя съществуваше. Имаше я просто тази борба, но Иван вече не искаше да участва. Поредният опит за прекъсване на всякакъв контакт този път наистина се получи. Така или иначе винаги бе губещ.  С кого щеше да се сравнява Марин, ако го нямаше него? Над кого щеше да се присмива скришом, невидимо за другите, а видимо да играе ролята на най-добър приятел? Спаринг партньорът просто се оттегли разочарован.

   Стана работохолик. Това бе единственият начин да забрави миналото. Шефовете в новата фирма го харесваха, неговата всеотдайност бе пословична. Повечето поздравлиения и премиални отново обираха други, но Иван това вече не го вълнуваше. Свикнал бе, че справедливост няма.

   Годините се нижеха една след друга и неусетно дойде време за пенсия. Толкова бързо! Бе уморен, изтощен след изминалите години, но не искаше да се пенсионира. Животът му бе във фирмата, извън нея друг живот той нямаше. Но нещата следваха естествения си ход. Пенсионерският живот вече бе започнал. И течеше относително спокойно, до преди час. До преди обаждането на Яна! Защо? Защо след толкова време? Ето и сега цял час вече той се връщаше и ровеше в миналото. Точно това, което не искаше да прави, което искаше да забрави. Това надбягване  между него и Марин. То вече не съществуваше. Не е за вярване! Марин който навсякъде бе преди него, навсякъде и във всичко. Утре ще е вече под земята. Нима е възможно? Очевидно не навсякъде е хубаво да си първи!  Животът просто е решил да сложи точка. Щрак и мрак! Колко безсилни са хората! Колко дребнави изглеждат в този миг всички проблеми и всички съревнования между тях.

  Унесен в подобни размисли Иван неусетно бе задрямал на фотьойла. Пред очите му изплува Марин. Марин с костюм, излегнал се удобно в ковчега и някак с доволна усмивка наблюдаващ опечалените около него хора. Погледът му се спря на Иван. Отвори съвсем леко уста и прошепна нещо, след което Иван се събуди рязко.        

   Сърцето му биеше учестено, студена пот бе започнала да облива тялото му.  Как само доволно го гледаше Марин от ковчега! Какво искаше от него? Отново ли искаше да го вкара в играта. В тази надпревара помежду им. В този момент Иван разбра, че може би няма да отиде на погребението. Не, няма да му направи тази услуга. Да се чувства отново като човек, който винаги ще е след него, след човека, който е винаги първи. Няма да отиде само за да бъде унижен за пореден и може би последен път. Ще си го спести това преживяване.  Или не? Ще отиде! Ще отиде за да покаже, че именно той, Иван е печелещият войната, въпреки че е загубил всички битки.  Онова, което чу от устата на Марин наистина бе така, но вече нямаше значение. Както той му прошепна, дори и в смъртта го бе изпреварил!  Наистина, внезапната му кончина отново бе победа за Марин. Но последна. Състезанието приключи.  Последният етап отново той го бе спечелил. Но не навсякъде е хубаво да си първи! Не навсякъде и не винаги...

   Нали така „приятелю“, говореше му мислено Иван. Ти навсякъде бе преди мен, сега и първи заминаваш на онзи свят. А аз оставам на този. След теб... Кой е печелившият в крайна сметка, ти или аз? Лека усмивка се появи по лицето му. Някакво странно чувство на скрито задоволство започна да го обзема. Чувство непознато до този момент и  взело превес над съвестта и човечността.

   Какво става с мен по дяволите? – питаше се мислено Иван, а отговор така и не намираше. И аз ли започнах да ставам като теб Марине? Тази луда надпревара ли е виновна? Утре ще се разберем. Ох, как само искам да те видя! Утре ще дойда да те изпратя. Имам да ти казвам много неща...  Сега не мога. Едвам си поемам дъх от вълнение. А и тази болка в сърцето се усилва. Да не би и аз ...?

   Намериха го няколко дни по-късно. Седнал на фотьойла с изкривено лице. След като Иван така и не дошъл на погребението, Яна на няколко пъти звъняла на мобилния номер, а  липсата на отговор и фактът, че никой от бившите му колеги не го бил чувал скоро я накарали да звънне в полицията. След като служителите на реда влезли в жилището, всичко станало ясно. Инфаркт! Ако Яна не била задействала нещата, можело и седмици да минат, преди някой да разбере, че е починал.

    Живи роднини той няма! – това ѝ бе заявил служител от полицията. Само някакъв далечен братовчед избягал преди години в Щатите, когото така и не успели да открият. Яна била единствената близка връзка.

   На погребението на Иван присъстваха малцина. Неколцина бивши колеги и Яна. Погребаха го на същото гробище, където и Марин. На няколко метра един от друг. По нейно решение. Понеже били много добри приятели...

---

толкова изхабена енергия в името на... нищо.
Тravell, току що направих нещо ужасно... Вместо зеления палец, ударих червения! Извинявай! Аз освен глупава, както писах преди малко, съм и леко кьорава. :) Кажи ми, какво да направя, за да поправя последствията от умствените и физическите ми недъзи? :)

Сякаш бях железен предмет до електромагнит, през който токът непрекъснато се повишаваше. А когато спря в края, разказът ме пусна, за да разбера ,че авторът е съумял да ме омае неусетно с един завладяващ стил и похват! Поздравления!

TNX Блонди & Швейк, за това, че четете докрай и коментирате по тези късни доби :)
(за мен де, той блогът не спи) А иначе тези статистики гледа ли ги някой? Ако държиш на наказание Блонди, напиши тогава едно стихо на тема: "+ и –" :)))

софтуерът отчита и плюс и минус по един и същи начин, ама ми стана много тъпо, че го направих. Аз мисля, че преживявам по-тежко минусите, отколкото тези, на които бих ги поставила и затова и не го правя... Така че, много държа на наказанието и го залагам да се обработва в мозъка ми. :)

Пътниче! Присъединявам се към коментар-2.
Силно, завладяващо и увлекателно пишеш.Браво!
Тъжна тема, но много истински описана. От мене най- големия ++++

Като си помислиш... Надпреварата е най-заблуждаващото нещо в живота на хората. Накрая победител е оная с косата...

Колко жалко е, че човек осъзнава кое е важното в живота и кое не, едва, когато е твърде късно, когато годините са минали, когато е изразходил цялата си енергия в безсмислената надпревара с този или онзи, с това или онова и обсебен от нея е изчерпал всичките си сили.

Само със себе си се състезаваме, но... често не го знаем. Тъжно и реалистично, точно като живота на хиляди хора. Поздрави, пътешественико!

Споделената любов въздига, несподелената - убива. И разумът остава безсилен в опитите да контролираме силните емоции, които са ни завладели. В твоя разказ дори и времето не е заличило следите на болката от преживяната загуба. Много тъжно.

ни разхождат в непринудени пътувания по потоците на живота.
Пожелавам ти много спирки в бързеите му, които да зареждат с положителни емоции и дават сили за впускане в нови приключения.

Поздрави!

Травелчо, радвам се, че ставаш все по-зрял в тематиката, а майсторлъкът ти да разказваш е неизменно завладяващ.
Ако мога да се пошегувам след този неочаквано тъжен финал, ще кажа, че НОИ пак намаза.
Поздрави!
П и е р