Прочетен: 3916 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 14.03.2015 12:45
Излизайки в обедна почивка веднага се насочих към познатата ми вече близка градинка. Тя бе единственото залено място в района. Остатък бе от някаква бивша ботаническа градина, чиято площ в по-голямата си част явно е била разграбена през последните години. От едната страна се намираха огледалните сгради с лъскавите офиси на редица банкови учреждения и разни търговски фирми, а от другата няколко все още работещи цеха на предприятието, в което работеше и моя милост. Бях нов работник, но вече се ориентирах добре в обстановката и не исках да прекарам малкото ми време за почивка в мръсния и прашен цех. Побързах да изляза на въздух в единствения така да се каже „оазис“ наоколо: „Градската градина“. Табели с такъв надпис бе закачил някой общински работник от двата ѝ края, с указания да се спазват чистота и ред. Разбира се това бяха само пожелания, защото действителността бе съвсем друга. Тази градинка бе привлекателно място за мнозина. Територията и бе някак негласно класово разпределена. Костюмирани банкови служители и разни други чиновници прекарваха обедната си почивка тук, събирайки се в по-привлекателната ѝ част, около фонтанчето. В другия край на градинката, пейките бяха почти изцяло изпочупени и обикновенно там се събираха разни строителни работници от близки обекти, а също така множество бездомни „пияници и несретници“, както сличайно дочух да ги нарича един от лъскавите типове до фонтанчето. Не знам дали имаше право на такива определения, но често пъти в тази част на градинката ставаха скандали на висок глас и разни пререкания придружени с няколко ритници и намеса на полиция. Не случайно на табелката от тази част на градината някой бе задраскал първите две букви и се четеше надпис „адската градина“.
Аз обикновенно си търсих място някъде по средата на градинката на някоя що годе здрава пейка под някой кестен. Имаше и други такива като мен, непринадлежащи към нито една от двете крайности и за съжаление днес почти нямаше свободна пейка в „неутралната“ зона. Инстинктивно се насочих към по-непривлекателната част на градинката, защото не можех да си представя как с работните дрехи сядам до някой от костюмираните хора отсреща. Намерих подходящо място и седнах. За първи път за обяд си носех баница от вкъщи, която жена ми бе приготвила. Не исках вече да давам излишни пари за съмнителни сандвичи от близките магазинчета или прескъпото меню в мизерното ресторантче. Нямах и време за това през половинчасовата почивка, която ни се полага.
Ядейки баницата се чудех, дали съм взел правилното решение сядайки тук, по-близо до несретниците, а не в другия край на градината до офис служителите. Рискувах да бъда замесен в някой скандал ей така от нищото, защото виждах с периферното си зрение, че един от групичката пияници вече идва към мен. Само това ми липсва сега, мислех си, стремейки се да гледам другаде. Късно бе вече да се местя другаде, въпросният тип бе вече почти пред мен. Какво да се прави? Сам си избрах това място, сега ще си понасям последствията.
– Хей, приятел ! – подвикна ми той
Хм... Дали наистина ме има за приятел, или така започват разправиите? Погледнах го възможно най-спокойно преглъщайки поредната хапка. Брадат тип, около 50 те с овехтели дрехи, непрани може би седмици. Не знаех какво да кажа. Човекът изглеждаше страшно, но нямах усещането, че от него може да дойде някаква заплаха. Следващите му думи ми показаха, че не съм се излъгал:
– Искаш ли цигара ? – той вече вадеше от джоба си някаква кутия.
– Не пуша – отвърнах аз, което си бе самата истина. – Отказах ги отдавна!
– Водка? Мога да те черпя една водка!
– Не, човече! Не ми се пие водка, след малко трябва да се връщам на работа.
Не знаех какво друго да му кажа. Не исках от него нищо. Защо въобще трябва да ме черпи нещо? Камо ли пък водка от бутилката, от която пият и другите от неговата групичка. Преди да ми е предложил нещо друго или разговора да тръгне в неподходяща посока станах и сочейки часовника му дадох да разбере, че ми е време да тръгвам. Той ме изгледа странно, повдигна вежди, но не каза нищо. Аз закрачих към цеха с остатъка от баницата, а той обратно към групичката безделници , от където бе дошъл. Имах още няколко минути почивка, но бързах да се махна от градинката. Хубаво е, че не стана скандал, друг път може и да не се оттърва толкова лесно. Тия хора там си нямат работа и само чакат някой да се завърти случайно около тях и да стане разправията. Днес очевидно бе мой ред да участвам в екшъна, но аз пъргаво се измъкнах. Или просто бях пощаден от групичката.
През остатъка от работния ден и на път за вкъщи в главата ми бе брадатият тип от градинката. Колкото по-дълго мислех, толкова повече ми се струваше, че нещо не бе така, както аз си разсъждавах. Странна ми се струваше цялата ситуация. Прибрал се вече у дома, разказах за случилото се на жена ми. Тя не знаеше нищо за градинката и това може би ѝ е помогнало да гледа по-неутрално на въпросната случка с брадатия. Не бе много очарована, просто недоумяваше как не съм разбрал веднага за какво става въпрос.
„Какво толкова странно има? Просто човекът е искал да го почерпиш малко баница или каквото и да е нещо друго за ядене. Сигурно е бил гладен.“ Това тя ми го заяви ей така, сякаш всеки друг на мое място би го разбрал, било толкова очевидно. Наистина , като че ли бе права. Чак сега и аз съзнавам, че това може би е най-вероятното обяснение за случката. Брадатият тип просто е бил гладен, но достойнството му не позволява да си поиска директно, а просто е искал някаква размяна. Голям глупак съм. Гледах да се отърва възможно по-бързо от човека, смятайки го за някакъв нехранимайко, който само чака някаква грешна стъпка от моя страна, за да може да направи проблем. Вината си е лично в мен. Навярно бях подлъган от хорските определения за пияници скандалджи и непрокопсаници обирджии, каквито несъмнено бяха те в очите на останалите хора от „другата част“ на градинката. Едва ли някой от костюмираните типове си бе направил някога труда да се заговори с някой от тези хора с изтърканите дрехи. Това би било под достойнсвото им. А когато някой от „пияниците“ опита да осъществи контакт с тях, веднага някой от „нормалните“ звъни в полицията. Която от своя страна веднага въдворява ред прибирайки някой от натрапниците в районното а другите ги натиква в тяхната си част на градинката, там на изпочупените пейки, които никой така и не оправя.
Малко черна картинка очертавах в главата си, но нещо ми подсказваше, че не съм далеч от истината. Самият аз допреди тази ми случка смятах, че на тези подпийнали хорица не им е мястото там, в тази хубава градинка. А къде всъщност им е мястото? Това не знам, не съм се и замяслял. Колко съм бил заблуден. Имах да изкупувам вина и то огромна. Пред брадатия тип и другите като него. Поне малко от малко да облекча донякъде гузната си съвест. Не че щях да им помогна с нещо, но все пак. Накарах жена ми късно вечерта да направи пак баница, цяла тава. За друго не се сещах. Тя не гореше от особено желание по това време да се вихри в кухнята, но като ѝ споделих моята идея се съгласи.
На другия ден отидох на работа с цяла тава баница. Разбирайки какво нося, някои колеги вече се облизваха и чакаха с нетърпени обедната почивка. Аз обаче ги разочаровах, казвайки им че баницата е за други хора. Утре вероятно ще накарам жена ми да направи баница и за тях, но точно тази тук е с друга цел.
Обедната почивка настъпи и аз вече бях в градинката. Имах късмет, ако може така да се каже. Пейките в централната част отново бяха почти изцяло заети и аз седнах на място съседно до вчерашното, близо до групичката „пияници“. Почти същият контингент както вчера, включително и брадатият тип. Извадих цялата баница и започнах сладко да похапвам. Никой не дойде да ми предложи цигара или каквото и да било друго. Това не ме учуди. Не бяха останали с добро мнение за мен, не можеше и да очаквам обратното. Важното бе да изпълня замисления от мен план както трябва. Чувствах и улавях с периферното зрение, че от време на време ми хвърлят по един поглед. Значи всичко е наред, мислех си, добре вървят нещата. Точно в уречения час жена ми звънна по джиесема и аз „учуден“ от нейното обаждане скочих на крака и заговорих на достатъчно висок глас, че да ме чуе групичката:
- Точно сега ли? Добре, добре, щом е спешно идвам веднага... И без това не съм много гладен...
Зарязах баницата и бутилката минерална вода на пейката и закрачих бързо към цеха. Сякаш някой спешно ме викаше по работа. Това бе част от замисления план. Дано групичката не чака много дълго и изяде баницата преди да са я нападнали гълъбите и другите птички кръжащи наоколо.
След края на работния ден минах през градинката да огледам ситуацията. Нямах търпения да разбера какво е станало. Баницата я нямаше, но групичката бе там. Пийваха си водка и разреждаха с кока кола. Моята бутилка от минерална вода седеше полупразна отстрани. Усмихнах се леко и се загледах в другата посока опитвайки се да остана незабелязан от групичката. Не успях. Брадатият тип ме бе видял и ми махна с ръка. Даваше ми знак да отида при тях. Аз също поздравих с ръка, но същевременно направих знак, че бързам и трябва да вървя.
– Хей приятел, чакай малко. – той вече крачеше към мен. В ръка държеше нещо, което ми бе добре познато. – Загубил си портфейла! Намерихме го до пейката. Нищо не сме взимали, само се почерпихме една бутилка кола. Нали няма проблем?
Направо не можех да повярвам. Наистина това бе моя портфейл с почти всичките ми документи и няколкото банкноти вътре. Явно малко съм преиграл замислената от мен сценка с това хукване към цеха. В бързината ми е изпаднал портфейлът. Или може би е станало като съм си вадел джиесема. Както и да е! Важното е, че „пияниците“ са го намерили и сега ми го връщат.
– Никакъв проблем няма. Даже трябва да ти благодаря!
Започнах да ровя в портфейла да извадя някой лев за да се почерпят, но той предугаждайки намеренията ми, направи знак с ръка да не го правя:
– Не, не приятел, няма нужда! Почерпихме се вече с кола, а и баницата която заряза беше чудесна.
Стиснахме си ръцете. Той се върна при групичката, а аз закрачих обратно към къщи. По щастлив скоро не се бях чувствал. Смеех си се под мустак, а хората с които се разминавах сигурно ме мислеха за луд. Те нямаше как да знаят какви мисли се въртят в главата ми. Може да е „Адската градина“, но се оказа с „градски“ обитатели, за разлика от „Градската градина“, в която се навъртат редица по-скоро „адски“ обитатели. Така поне си мислех аз. „Пияници и непрокопсаници“ значи? Или пък „Пияници и несретници“?! – така им казват другите, нормалните! Костюмираните и любезни финансови акули или пък строго намръщените книжни плъхове, които имат висока позиция в днешното общество. И неутралните, такива като мен, в повечето случаи си траят. Не се интересуват много. А тези от другата страна на градинката? Тях кучета ги яли! Те за нищо не стават. Какви ли не определения им измислят, кое от кое по-унизителни и на никой това не прави впечатление. А именно тези грубовати безделници ме направиха за момент щастлив! Де да бяха всички хора такива „пияници и непрокопсаници“...
Когато те видя, ми става едно такова весело, защото винаги си спомням ето това:
"Скелет гроба си напусна
и към нов живот се спусна.
Поизтупа си ребрата,
изпотъпка той цветята
и закрачи неумело
по посока свойто село..."
Без коментар... само със сълзи от смях в очите... :) :) :)
То май хората с якичките са по-големите крадци и мошеници.:)
Поздрави!
Харесаха ми разсъжденията, в които ни караш да осмислим твоят разказ. Многоцветен е антагонизма в нашето време, на криво разбраната ни демокрация. Поговорката ,,Сития на гладния не вярва" е в пълна сила в днешно време.
Тези, които са богати никога не подават ей така от нищо. Те се капсулират спрямо другите прослойки на обществото. Чувства се някак си омразата им към по-низшите прослойки.
Имал си право и да се страхуваш, защото когато гладният човек вижда, че умира вече от глад, то той е способен на всичко, дори да да убие човек, само и само да спаси животът си. Та на кой не е мил животецът му? На същият хал са крайно бедните българи и ромите в БГ. 25 години са вече безработни и се чудят какъв дяволък да направят, че да се спасят от нечовешкото им битие. Всички политици на прехода са виновни за това.
Когато бях в Германия, беше наваляло обилно сняг. Аз се връщах от работа и се подхлъзнах на скованата снежна пътечка. На около 30 метра от мене ме видя един немец, но аз веднага станах,почистих се от снега и тръгнах. Разминахме се с едно ,, Abend" Но когато застанах пред вратата установих, че ми няма портмонето с ключовете. Веднага се върнах по пътечката и видях немеца чакайки ме да стои в студа и държеше портмонето ми в ръцете си. Видял, какво има вътре и разбрал, че ще се върна за ключовете си на входната ми врата....
Та разказа ти ми напомни тази случка. Да си честен човек и честността си е природна дарба.
Поздрав...
Към Блонди: Защо Скелетът? Продажбата на кравата ми се струва че предизвика по-голям фурор... :)
