Антикварната книжарница не бе нищо особено. Просто бе единствената в този малък град. Аз продължавах, така да се каже, семейната традиция и все още поддържах бизнеса, но така както вървяха нещата, като че ли нямаше да е задълго. Клиентите се брояха на пръсти, а от вчера бройката им бе станала с един по-малко. Новината за смъртта на стария мистър Гудинг, като че ли предопределяше и съдбата на книжарницата. Та това бе основният ми и най-платежоспособен клиент. Бе изискан, винаги добре облечен, обичаше да говори за изкуство и посещенията му в повечето случаи ме радваха, независимо от възрастовата ни разлика. С него човек можеше да обсъди тази или онази книга, да сподели впечатления за съответния автор и да научи много любопитни факти от живота като цяло. Аз бях почти винаги в ролята на добрия слушател, но това не ме притесняваше. Той бе доста по-начетен човек от мен и бе прочел доста повече книги, отколкото аз самият бях продал. А аз бях продал доста. Не всички от тях бях прочел разбира се. Работата ми бе да ги продавам, а не да ги чета. Това бях споменал веднъж пред  него по повод на някакво старо издание на един не-много уважаван от мен автор, чиѝто произведения така и не успявах да прочета. Някак с мъка се четяха и аз още на втората или третата глава се отказвах. Стареца в такива случаи смръщваше вежди и заяваваше, че богатството е в книгите. И аз съм бил като неговия внук Аксел, който само парите го интересували,  а на книгите не обръщал никакво внимание. Една книга трябвало да се прочете докрай и тогава да се дава оценка за нея като цяло. И не само да се гледа продажната и цена, а да се обърне внимание на нематериалното богатство, което носи всеки ред. Склонен бях да се съглася с него, но аз все пак съм заинтересован и от финансовата стойност, а не само от духовната храна на въпросното издание. А на всичкото отгоре сравнението с неговия внук и единствен наследник, въобще не ми харесваше. Най-малкото защото, за разлика от него аз бях прочел редица книги и това мистър Гудинг много добре го знаеше.  Сравнението с Аксел, Стареца го правеше може би като предупреждение, да не стана някой ден и аз като него. На няколко пъти мистър Гудинг ми  бе споделил, как от неговият дом изчезват бижута и сувенири след като Аксел му е бил на гости. Полиция, разбира се, не е намесвал, тъй като нямало смисъл. Все пак той му е единственият роднина. На няколко пъти се опитвал да го убеди и него, че богатсвтото е в книгите, а не стои скрито в разни скринове и гардероби, които Аксел редовно преравял по един или друг повод, но явно без успех.

  Сега Аксел искаше от мен да оценя именно това „богатство“.  Бях изненадан от посещението му в книжарницата. Бе идвал и друг път, но само като придружител на Стареца. Обикновено се чувстваше някак некомфортно и пристъпваше от крак на крак, докато двамата с него, щем нещем, изслушвахме понякога дългите монолози на мистър Гудинг. Докато за мен това бе част от бизнеса, за него  това си бе чисто изтезание. Изтезание, което бе приключило. Стареца вече бе предал богу дух. Сега аз, в качеството си на „експерт“ според Аксел, трябваше да отида с него в дома му и да оценя финансово неговата библиотека. Аз разбира се му намекнах, че има много по-големи специалисти от мен в тази област, които са много по-наясно с тези неща.  Просто трябва да отиде в някоя голяма столична библиотека или антикварен магазин. Той ми заяви съответно, че не познава никой друг такъв освен мен (от къде ли и ще познава, мислех си аз, в нощните барове такива няма) и искал бързо да приключи с това. Можело и на мен нещо да ми хареса от наличните издания и да го откупя обратно за книжарницата. Този аргумент беше убедетелен. Съгласих се.

   Книгите бяха много, но тези, които мен ме интересуваха, бяха не повече от двеста. Мистър Гудинг ги бе отделил специално в отделна библиотека. Повечето бяха от световно известни автори. Добре запазени стари издания с кожени подвързии. Дори и Аксел можеше да направи разлика  между тях и останалите книги. Някои от тях ги бях продал самият аз и много добре ми бе известна цената. Без да губя време направих някаква груба оценка на око, съдейки само по заглавията и казах половината от цената. Книгите струваха двойно повече, но книжарницата я очакваха тежки времена. Сега бе момента за добра сделка. Аксел се позачуди малко, но в крайна сметка реши да ми се довери и си стиснахме ръцете. Сумата, която трябваше да му заплатя съвсем не бе малка, почти петцифрена, но книгите струваха много повече. Договорихме се за етапно плащане. Без въобще да ги преглеждам за недостатъци, натоварих книгите в  кашони и се върнах в книжарницата. Сигурен бях, че Стареца добре се е грижел за тях и са в изрядно състояние.

   Все пак вечерта взех един роман от Емил Зола, просто за да го прегледам. Наскоро един клиент ме попита за него и ако се появеше пак, имаше голяма вероятност да му го продам. И то на добра цена. Книгата бе почти в отлично състояние. Разлистих прилежно няколко страници, внимавах да не образувам още повече гънки по листата и на лист номер 10 спрях. Може и да е имало нещо интересно написано точно там, но не това привлече моето внимание. Банкнота от 500 евро бе прилежно поставена и затисната между листата. Седях така няколко секунди, а после бързо запрелиствах нататък. На страница 110 още една банкнота. На 210 също. Ех, това старче, мислех си аз. Богатството е в книгите! Бях преровил десетина книги и в десетте от тях на всяка страница завършваща на 10 имаше банкнота по 500 евро. Явно мистър Гудинг бе скътал цялото си финансово състояние в тази колекция от автори класици. По груби сметки малко над половин милион евро. Голям хитрец се оказа той.

  На другия ден понамачках една от банкнотите и я внесох по сметка в моята банка. Операцията мина без проблем, следователно парите бяха истински. Взех банкнотите от три малко по-дебели книги и отново се върнах в банката. Аксел ми бе дал номера на банковата си сметка и аз му преведох дължимата сума. Така вече книгите официално бяха моя собственост. Чудех се дали Аксел се е досетил каква грешка направи той с тези книги. Сигурно вече е преровил из основи къщата, но други пари едва ли е намерил. Старият мистър Гудинг е знаел много добре, къде внукът му със сигурност няма да търси. Или нарочно просто ги е скътал там, за да може Аксел, ако все пак някой ден се поинтересува от някой класически автор, да разбере че наистина богатството е в книгите. И в буквалния и в преносния смисъл. Най-малкото така ще ги прерови всичките. Може между другото и да прочете някой ред. Както и да е, това вече нямаше значение. Сега аз трябваше да се оправям с това „богатство в книгите“. Не знаех произхода на тези пари и щях да се набия на очи, ако просто изведнъж затворя книжарницата и офейкам. А и това сравнение, което мистър Гудинг направи между мен и Аксел още ми бе заседнало в главата. Сега озъзнавах, че може би наистина е прав. Аз мислех само за парите и то от моя гледна точка. Явно с Аксел наистина си приличаме. А как би постъпил мистър Гудинг в такава ситуация?

  Мислих дълго, но не измислих нищо подходящо. Затова на третия ден звъннах на Аксел и го помолих да дойде в книжарницата. Исках индиректно да му предоставя възможност, той да вземе решение, какво да правим с тези книги. Той не бе изненадан от моето позвъняване и се появи още същия ден. И без това смятал да ми звънне, за да потвърди, че е получул парите които му преведох . Изненадан бил, как така съм събрал изведнъж такава сума. Нали уж търговията вървяла зле. Аз разбира се без да обяснявам подробности му подадох един дебел роман от Достоевски, от колекцията на дядо му и казах, че ще е добре да го прочете. Ще му станат ясни много неща. Поговорихме си още малко общи приказки, главно около погребението на Стареца и за това, че наследството, което той му оставил не било кой знае какво. Една голяма къща и една почти празна банкова сметка. Нищо повече. Книгата от Достоевски той така ѝ не я отвори. Каза че по-късно у дома щял да ѝ хвърли едно око.

   Минаха още два дни, през които не се случи нищо. Търговията тотално бе замряла, бях продал един единствен роман на Джек Лондон.  И то за 30 евро. Разбира се, книгите на Стареца си стояха непокътнати. Ако случайно се появи полиция, щях да се правя на разсеян и да им кажа, че си нямам и най-малка представа какво има в книгите. Просто Аксел ми ги е продал, което си е самата истина. Не съм офейкал с парите или пък съм ги вложил в моя сметка. Това правеше версията ми достоверна. Самият Аксел се появи една вечер, точно преди да затворя. Бе с усмивка на уста и ми намигна приятелски. Прочел бил романа и много му харесал. Искал да закупи още един, ако може пак на Достоевски. За момент мислех да му предложа романа „Идиот“, но се отказах. Не исках да бъда груб, защото не знаех какво е намислил той. Предоставих му още един от романите от колекцията на мистър Гудинг и му казах съответно, че трябва да заплати 100 евро. Намекнах му също така, че всички романи от колекцията на дядо му ще представляват интерес за него и ще е жалко да не им обърне внимание. Той от своя страна още повече се зарадва и каза, че не може такива творби от такива автори с такива луксозни издания да се продават толкова евтино. Даде ми банкнота 500 евро. От сега нататък за всяка книга, която щял да закупи от мен ще плаща по 500 евро. Аз, разбира се, нямах нищо против. Явно наистина си приличаме с Аксел. Разбрахме се без проблем, без дори да споменаваме нещата с истинските им имена. Книгите си заслужаваха цената, още повече като знам какво има вътре като съдържание. Струваше ми се справедливо по-голямата част от банкнотите да остава в него, а аз да печеля по 500 евро на книга. Той щеше да си взима по две или три хиляди евро от всяка книга, в зависимост от броя на страниците в романа. Все пак той си бе реалният наследник. Обещах на Аксел, че книгите на дядо му ще ги продавам единствено и само на него. Така или иначе останалите ми клиенти не можеха да си позволят да заплатят толкова висока цена, пък било то за Толстой или Достоевски.

   Бизнесът  като цяло потръгна. Дори някои столични антикварни книжарници се учудваха, как успявам да продавам на цени по-високи от тяхните. Спечелих много нови клиенти. В града се бе разчуло, че аз по някакъв начин съм накарал дори безделник като Аксел да проявява интерес към литературата и да плаща луди пари за класически романи. Вече и други хора в града бяха готови да платят по 100 или 200 евро за някое старо издание на творба от световноизвестен автор. Щом Аксел плаща по 500 евро за роман, значи си заслужава. Сигурно така си мислеха повечето от тях. Разбира се, на тях им предлагах други книги, не тези от колекцията на Стареца, където бяха скрити банкнотите. Тя бе запазена само за Аксел и това си бе само наша тайна. Другите нямаше как да знаят за нея. Те заплащаха духовната цена, така да се каже, нематериалното богатство, което по принцип носят книгите. То не бе никак малко. Все пак са написани от велики творци. Ако бе все още жив, мистър Гудинг щеше да е доволен. Богатството е в книгите! Целият град бе убеден в това.  Дори и човек като Аксел!

 

t2013

Интересен сюжет, както обикновено имаш добри идеи.
Можеше и библиотека да отвориш, макар че кой ли в днешно време чете на хартия, като може да чете на екран?

Не забравяй, че книгите от разказа имат и нумизматична стойност в случая.
А аз самият все още предпочитам да чета от "хартиен носител" да го наречем, било то книга, вестник или др.

:) Ами време ти е да позеленееш тогава. Колко дръвчета умират всеки ден, за да четеш на хартия? Шегувам се, разбира се, и аз харесвам хубавите стари книги. И все пак хартия заслужават да получат много малко, наистина добри произведения. Вестници, списания, брошурки, сметки - всичко това си е живо разхищение.

По-точно няма как да се каже! Поне хартията трябва да се пощади от спам.
В тази връзка, дали ще доживеем времето, когато някой ще разпечати нашите произведения от блога? :)))

Чудесен разказ, в традицията на световните Майстори!... Да, старите книги крият доста тайни... :)

Богатството е в книгите!;))))Много ми хареса.
Поздрави!

На няколко пъти съм попадал на новини от сорта, как някой купувайки си стара книга от битпазар, вътре намира я някоя стара банкнота, я снимка или дори спестовна книжка. Та затова реших да спретна една що годе интригуваща история.

Това ми навя идеята да прочета стари книги вкъщи,които не съм отваряла никога;))

Старицата.

ама radamaya ме уплаши...:-)))

Нашите "произведения" са аматьорски, пишем за удоволствие и забавление, понякога дори само за един-единствен човек, който се явява най-важната публика. Едва ли ще видят някога хартия, но и на екрана са хубави, я виж колко хора хвърлят очи насам:)
А в старите книги какво ли няма - толкова посвещения, спомени, снимки, телефони, съдби, любов, даже и карти на пиратски съкровища...
Какво ли ще си мислим някой ден, като станем дядовци, препрочитайки коментарите в блога, това в случай че все още съществува, де:)

Неудобството на носителите,които не са от хартия е,че в тях не можеш да пъхаш банкноти от по 500 евро;))

вътре в страниците, понякога и между тях:)
Като един пенсионер закупил книжка за пощенските марки на цена 4 анг.лири, и вътре в притурката от марки открил една за три мил. долара:)) много добра добавка към коледната пенсия:))
Наздраве!

В старите книги, които аз съм преравял съм намирал най-често календарчета, на които доста съм се радвал. Някои от тях са били доста луксозни за времето си. Спомнете си календарчетата на БГА "Балкан"...

Хубаво пишеш. Талантлив си.

Я по-добре кажи какво си намирал в старите книги или какво смяташ да скриеш ;)
Нещо като в старите филми, където редовно имаше дебели книги с изрязани страници и вътре скрито някакво оръжие или бижу...

Само книжки от "лукчета" за отбелязки сигурно. :)

Голям провокатор си:
1. Проверих колко е дълъг и се рекох, сигурно до сутринта ще го прочета, а то - на един дъх. Още в началото така гладко завървя, че си рекох: Откога наш Травел препечатва класиците. Да пукна, ако не си го помислих...
2. Някъде след средата взех да гадая какъв ще е краят. И разбира се, не познах...
Какво очаквах? Че след като започне да му връща книгите, ще се появи нотариусът и ще каже, покаже и докаже, че Старецът е завещал всичко... на книжаря.
Няма да те поздравя, щом си сложил друг край!
Но повтарям една стара моя идея за твоите разкази - да се филмират. Филм - 10 минути за общуването между Стареца и книжаря. После няколко варианта по 5 минути за възможния край... До момента - 2. Може ли да има още?
Пи-Ер

Хубав разказ. Поздравления!

Има нещо много живо в него :)