Случката, която ще разкажа тук е от преди три години, но всеки път като стане въпрос за нея в разговор с приятели настъпва голям смях. Много от вас, които знаят повече подробности за мен ще се досетят за кой европейски град става въпрос и в коя държава, но аз няма да го споменавам за да не му развалям реномето. Поради фактът, че във въпросната държава свободният достъп до работния пазар за българи все още не е разрешен, единствения начин е чрез фирма посредник да ме пращат тук там по заместване, където има нужда от хора, главно за черна работа. Самият този начин е някак си полулегален, не се сключват никакви договори, въобще объркана ситуация, но като чужденец нямам избор. Толкова като въведение, нека започвам с разказа.

   Шефът на посредническата фирма ми се обади един ден привечер да ми съобщи, че е намерил нещо добро. Става въпрос за работа в цех на световноизвестна фирма за строителни продукти. Ще съм по заместване там една седмица, започвам от утре в 7.00 сутринта. Съгласих се разбира се, какво да правя, все пак звучи добре, още повече за 9 евро на час. Преди това все за по 6 евро на час работех. Продиктува ми адреса на фабриката и името на човека на когото да се представя като пристигна  там и толкова. Загледах се аз в адреса и започнах да го търся по картата на града. Имах някакво лошо предчувствие, породено от това че шефа се обажда в последния момент за работа започваща утре сутрин. Явно се е обаждал и на други, но те са отказали да поемат това заместване и той е опрял до мен, чужденеца. Както и да е, нямах време за разсъждения, ще отида и ще видя за какво става въпрос.

   Адресът на цеха се оказа точно в другия край на града, като се има предвид квартирата в която живея аз. За да стигна на време за работа трябваше да стана в 4.30 сутринта, да сменя две метролинии и автобус, около час и половина път. Разбира се бях пил само кафе и изял една кифла въпросната сутрин. Толкова рано организмът отказваше да поеме каквато и да е храна. Важното е че стигнах навреме, намерих нужния човек, един от шефовете там и му казах, че аз съм този по заместването. Той бе въвлечен в нещо като беседа рано-рано с други двама-трима, явно и те шефове на отдели и доколкото успях да чуя им се оплакваше, че се е претоварил и му трябва отпуска. Вече два месеца бил работил без почивка, от другата седмица заминавал за Майорка. След това разбрах, че преди тези два месеца пък бил за около месец в Тайланд.

   Странна работа, казах си аз. Живот си живеят шефовете в тази фирма. Работи каквото работи месец, два и след това релакс. На мен бързо ми дръпнаха един инструктаж какво трябва да правя и как да го правя и ме сложиха на една поточна линия. Бях на самия ѝ край. Идваха по лентата кофички с гипс, цимент и някакви други строителни разтвори, а аз трябваше да ги редя в палета и да внимавам да са добре затворени и добре подредени. Взимам кофичката , завъртам се, навеждам се и я слагам прилежно в палето. Отначало нямаше проблем, но след половин час вече кръстът усеща натоварването от периодично повтарящите се движения. Някои кофички бяха от 3 и 5 кг и вървяха бързо, но имаше и партиди с по 7 и 10кг. Те, така да се каже, ми разказаха играта. А и този непоносим шум от машините караше ушите ми да бучат. Колегата на 10 метра пред мен, отговарящ за затварянето на кофичките имаше нови антифони, а тези които ми дадоха на мен явно бяха бракувани. С тях и без тях шумът бе един и същ. Как съм изкарал 8 часовия работен ден не знам. Бях като пребито куче, а на обяд бях ял само сандвич приготвен от вкъщи.

   След близо двучасово пътуване обратно се прибрах в квартирата, ядох и си легнах, защото следваше отново ставане в 4.30. А това ставане на другата сутрин бе повече от мъчително. Бях схванат по цялото тяло. Всичко ме болеше, движенията ми бяха като на Робокоп. Някак машинално пих кафе, приготвих си сандвичи и отново с раничката на гърба се запътих към фабриката. Мислих в метрото какво мога да направя, как да си подобря движенията, така че да не усещам много натоварването, но не успях да измисля нищо. Първите два, три реда при реденето на палето бяха най-натоварващи. След това купчината растеше на височина и не се налагаше да се навеждам. А имаше и друг проблем. Точно зад мен близо до поточната линия имаше нещо голямо, което бе покрито с черен найлон. Не можех да видя какво е, защото бе добре опаковано, а и бе доста тежко, не можех дори да го помръдна. А това нещо пречише. Вчера на няколко пъти при изправяне си удрях гърба в него и чувството въобще не бе приятно. Ако го нямаше него щях да имам повече свободно пространство и нямаше  да се изморя така. Едвам изкарах и този ден. Питах се дали си заслужава всичко това. Нямаше да издържа до края на седмицата, това бе повече от очевидно.

   На другия ден вече събрах кураж и в обедната почивка отидох да търся някой от шефовете. Щях да им кажа, че вече не мога. Поне да го нямаше това огромно нещо зад мен, което ми пречи, можеше и да изкарам още ден, два, но иначе няма как. Не намерих никой съответно, може би вече бяха на Майорка. Заговорих се с един от другите работници, на друга поточна линия, който пушеше цигара пред цеха. Набързо му обясних какво ме мъчеше.  При него го нямаше този проблем, защото подобна длъжност като моята нямаше. Е как така, се чудих аз, кой слага кофичките в палетата, аз кого замествам всъщност? Човече, ми каза той леко усмихнат, ти заместваш робота. Именно това, дето ти пречи зад теб е роботът. От близо месец е развален и чака някаква част по поръчка. Ти си вече третият негов заместник.

   След тези негови думи няма да ви казвам как се почувствах. Значи аз замествам робота! Да се смее ли човек, да плаче ли ? Колко ругатни отнесеха определени хора, все наум де, защото ги нямаше в момента да ги чуят, само аз си знам. Значи като се развали роботът, няма проблем. Чужденци в тая държава колкото искаш, все някой ще го замести, може пък и по-евтино да излиза, знам ли. Отидох до робота. Той стоеше все така неподвижен покрит с найлон, като паметник. Исках да го изритам с все сила, но щеше да ме заболи крака. Не знаех къде да си излея гнева натрупан в мен. Взех си раничката и си тръгнах без да се обаждам на никого. Да си намерят някой друг, който да замества робота. Аз ако трябва да идвам още веднъж на това място, ще дойда с чук. Голям чук. И само някой да ми се мерне пред очите, било то шеф или робот...

t2013

Съчувствам ти, но това едва ли че ти помогне. Направо си е да си хванеш дрешките и дим да те няма от там.

Ти можеш да заместиш робота, той тебе - не...
:) Връщай се в България, тук при повечето производства роботи няма, така че ще можеш да заместваш себе си, но за по-малко пари. За сметка на това няма да пътуваш по четири часа на ден и ще ти остават и време, и сили да си ги харчиш сладко.

Интересна история!... Човек често се лъже...

Време и сили сигурно ще ми остават, но пари изкарани с честен труд дали ще имам за харчене, дълбоко се съмнявам...

Добро утро, Пътнико!
Поуката каква е:
Следващият път когато по заместване те извикат някъде - носи си за всеки случай чук. Голям чук!
И кураж да го използваш!

Поздрави!

Рей

Човек знае две и двеста, можеш да живееш добре и с малко, и с много пари. Не ставай и ти част от потребителското общество, в което човешкото достойнство се измерва с това, което консумираш. Щастието няма нищо общо с марката на кухненското обзавеждане или на колата, пък и тръгнеш ли си от тоя свят материални неща няма да вземеш със себе си. И най-големия лукс да имаш там, топли ли те, ако е празен и студен? Поработи там колкото можеш, но после се връщай, роботите няма да те заместят тук, да знаеш... и вносните сирийци също. Макар че можем да стигнем до там да внасяме роботи от Германия и да изнасяме живи хора там...

Здравей, travell,
сигурно е хубаво в чужбина, сигурно и високо квалифицираните бг лица могат да изкарват добри пари там, но на каквато и позиция да си - ти си оставаш чужденец, другия, различния, този който може винаги без угризения и съжаления да бъде унизен, употребен и захвърлен, на който може да му се плати по-малко, да му се възложи днес функцията на робота, утре функцията на буклукчията във фабриката, без да ги интересува че примерно си с две и три висши образования. Българин си. Това е проблема. Хубаво е, че си запазил себеуважението и си си тръгнал. Поне Това ни остава - винаги да пазим достойнството в собствените си очи и правото Ние да избираме за кого да работим, какво да работим, как да работим... въобще по кой път да вървим, нареждайки приоритетите си във всеки един момент.
Имам един приятел. Приятели сме от деца. Преди доста години замина за Съединените щати със зелена карта. Мина през много перипетий там и относно работа, обучение, докато съпругата му отиде при него и да заживеят като нормално семейство, да имат деца и так.нат. Работи за американската армия. Чийф командър е на някакъв тип рота. Работят на самолетоносачи. Пращат ги периодично на различни мисии. Най-важно е последното изречение по тоя въпрос, което ще ти напиша! В ротата няма американци!
Хубаво е според мен човек да отиде в чужбина. Да поработи там, ако има шанс. Да си свери часовника. Да създаде интересни запознанства. Да види красиви и различни места. Но, най-накрая да си дойде в България, защото камъкът си тежи на мястото, а ние сме и ще си останем български камъни, които пасват най-добре в българските реки, по българските калдаръмени пътеки, в българските планински треви...
Поздрави за хубавия разказ! Много ми хареса!

Ели

мерси за хубавата порция смях - и внимавай с копчетата на дамите :)
http://www.youtube.com/watch?v=QdwH84AT5fU

Пак добре, че не са те използвали да заместваш някакъв робот, разтоварваш палети с цимент от ж.п. вагон!... Тогава наистина щеше да ти трябва по-голям чук.

Изпитвах съчувствие, не ми беше смешно, а тъжно.
Колко ли други хора са така, и нямат друг избор по-добър.
Поне платиха ли ти?

Да, там можеш да вземеш чук. Или автомат.
Тъжното е, че в България няма да можеш да го направиш.