Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.06.2013 22:02 - СКАЛАТА..............................................................(разказ)
Автор: travell Категория: Регионални   
Прочетен: 4843 Коментари: 12 Гласове:
16

Последна промяна: 06.02.2016 16:42

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

 

  Свечеряваше се. С бързи крачки Стефан се придвижваше надолу по пътеката. Оставаше му около час и половина до селото, но това не го притисняваше. Маршрута го знаеше наизуст, можеше и със затворени очи да премине по него.  Вече десета година стопанисваше  хижата.  Ако се прибавеха и многобройните му излети в района преди това,  можеше да се каже, че той е човекът, който най-добре познава местността. Нямаше място в Балкана в радиус от двайсетина километра около селото, което да е непознато за него. Така бе и с тази пътека, която свързва хижата със селото.  Нямаше почти никакви опасни  места с изключение на  едно единствено: Скалата. Но какво място само бе това! Там човек нямаше право на грешка. Пътеката, която по принцип следва  реката, течаща ниско долу, там правеше завой. Гледката от това място бе примамливо красива. Виждаше се коритото на бушуващата долу река. Долината под Балкана също бе изложена като на длан. За наблюдение и снимки бе идеалното място.  Но именно този завой, като че бе прокълнат. Много хора именно там бяха намерили смъртта си. Ако човек направеше крачка две встрани по хлъзгавите скали, просто би паднал долу в издълбаната от бурните води на реката пропаст. Височината бе около стотина метра. Шансовете за оцеляване в подобна ситуация бяха почти нулеви.  Последната трагедия  се бе случила съвсем скоро, миналата седмица. Мъж на средна възраст бе паднал от Скалата. Намериха го едва часове по-късно, след като реката го бе довлякла почти в селото. Доколкото хората от селото бяха  запознати с версията разпространена от полицията, това просто бе поредният нещастен случай.  Раницата на човека  бе намерена долу в пропастта, от което се предполага, че той се е придвижвал на път към хижата. Не е първият, нито ще е може би и последният инцидент по този маршрут, мислеше си Стефан вървейки все по-бързо надолу. Искаше да премине през Скалата, докато все още е светло. В Балкана бързо се стъмва. За нула време можеше  да стане  непрогледен мрак  и не искаше излишно да рискува. Не че нямаше да се оправи в тъмницата, но все пак друго е човек да вижда къде стъпва. Светлината от джобното фенерче, което носеше в раницата, не можеше в никакъв случай да замени дневната. Още пет минутки оставаха до Скалата. Мракът настъпваше с бързо темпо, но все още не бе погълнал изцяло планината.

   Двайсетина метра преди опасния завой Стефан спря. Не очакваше на Скалата да има човек по това време. При това жена. Бе облечена лежерно. Дънки,  маратонки, спортно яке, сякаш бе излязла на разходка в някой градски парк. Въобще не се вписваше в обстановката. Стефан се огледа. Нямаше никой друг наоколо.  Но какво търси сама жена тук по това време? Бе с гръб към него, гледаше надолу към реката. Липсваше туристическа раница, както и някакъв друг багаж около нея. Всичко бе много необичайно. Изведнъж го побиха тръпки. Кожата му настръхна от обзелите го мрачни мисли. Дали  жената не иска да се самоубие? Точно тук на това място да сложи край на живота си. Мястото бе идеално за тази цел. Досега никой, който е паднал от Скалата не е оцелял. Стефан се забърза. Трябваше  час по-скоро да направи нещо.  Втори трагичен инцидент  за толкова кратко време щеше да е прекалено. И без това Скалата имаше достатъчно печална слава. От година на година все по-малко туристи минаваха по този маршрут. Но какво да направи? Ако се приближи прекалено може да я изплаши и тя да скочи долу. Сега като че ли все още не се бе решила окончателно. Поглеждаше ту надолу към пропаста, ту към мястото където бе стъпила. Пристъпваше от крак на крак, размишляваше явно. Какво ли прави човек в това положение, миг преди да потегли към отвъдното? Явно преценява аргументите „за“ и „против“ това деяние, мислеше си Стефан.  Притегля плюсовете и минусите и в зависимост от това кое в случая надделее ще реши по-нататъшната си съдба. От мястото където той се намираше не виждаше изцяло лицето ѝ, но нещо му подсказваше, че това е някоя градска красавица.  Правеше впечатление русата дълга коса, която следваше повея на вятъра. Стройната елегантна фигура също будеше удивление. Не приличаше на никоя от селото. Ставаше все по-тъмно, а той губеше време стоейки безучастно. Трябваше да действа. Сега бе момента за това, сега или никога. Колкото повече изчакваше, рискът да я изплаши с внезапното си появяване се увеличаваше. Започна да пристъпва с предпазливи крачки към нея:

-          На ваше място не бих го направил, каквото и да се е случило. - чу той собствения си глас

   Тя рязко се обърна, стресирана очевидно от присъствието му, но успя да запази равновесие. Все още обаче стоеше на ръба на Скалата. Стефан спря. Бе готов всеки момент в случай на нужда да се хвърли към нея за помощ, ако тя в последния момент реши да скочи. Не се бе излъгал. Бе красива. Сега когато виждаше лицето ѝ нямаше съмнение в това. За таква жена повечето мъже биха сторили всичко, дори и невъзможното, мислеше си той. За радост обаче не се наложи неговата намеса. Жената направи крачка към него и започна да го изучава с поглед.

        Кой сте Вие въобще и какво правите тук по това време?

   Гласът и бе нежен, леко треперещ, сигурно се страхуваше от него. И може би с право. Такава среща, точно тук в Балкана, по това време. Той бе леко брадясал, с военна раница на гърба и облечен в груби селски дрехи, изникнал от невиделица. Можеше да си представи как се чувства тя в момента.

-          Същото мога и аз да попитам!

   Само това успя да измисли. Какво друго можеше да каже? Свали раницата от гърба си и приседна на близкия камък. Започна да рови вътре търсейки бутилката с вода и фенерчето. Гърлото му бе пресъхнало. Отпи няколко глътки вода, след което съжали че не ѝ предложи първо на нея. Може би и тя бе жадна. Правейки жест с ръка обаче,  жената показа че не е. Продължаваше да го наблюдава стоейки малко встрани, явно очакваше той  да каже нещо. Стефан и обясни накратко кой е, разказа и за хижата, за селото и не пропусна да отбележи, че е опасно да се стои именно на това място. Изброи някои от трагичните инциденти станали тук през годините и намекна че е време вече да слизат към селото. За нищо на света не би я оставил тук сама на Скалата. Жената вече се бе поуспокоила, очевидно разбрала че Стефан е човек от плът и кръв, а не някакъв горски дух. Той се опита да я развесели като и спомена, че и на него му е хрумвало мисълта за самоубийство. Със своите четиредесет и пет години бе един от най-младите в селото. Повечето бяха пенсионери. Сам по себе си този факт би подтикнал мнозина към идеята да се хвърлят от Скалата. Смееше се сам на себе си. В селото не намираше сродна душа, с която да обсъжда каквото и да било. За това той обичаше да стои в хижата. Там поне идваха туристи на неговите години, някои и по-млади. Жената обаче не разбираше хумора на Стефан. Капки сълзи искряха в очите ѝ. Явно бе натактично от негова страна. Така е, мислеше си той. Липсваше му контактът с градските хора, особено с тези от нежния пол и сега говореше врели некипели. Искаше да разведри жената, а се бе получил точно обратният ефект. Стефан млъкна, заби поглед в земята, не знаеше какво да каже повече. Усетила обаче неговото смущение тя от своя страна се почувства някак неловко. Каза му, че не той е причината за нейните сълзи. За друго били нейните терзания и може би по-късно ще му обясни. Бе готова вече за слизане към селото. Не искаше и минутка повече да седи тук на Скалата. Учуден, но същевременно и радостен от нейното поведение, Стефан бе вече на крака. Не можеше да не бъде доволен. Може би и той все пак имаше някаква заслуга за това, тя да иска да се прибере, а не да се хвърли в пропастта. От това място до селото ги очакваше около час ходене. Той потегли бавно по пътеката с фенерче в ръка, а тя го следваше на метър два разстояние. Отначало крачеха мълчаливо и едва след около половин час тя наруши мълчанието и започна да разказва. Невена, така му се  представи. Била омъжена. По принуда. Мъжът и бил богат бизнесмен, харесвал я от много отдавна. Тя от бедно семейство, едвам свързващо двата края, отначало се дърпала, но накрая се съгласила на брак. Той и дал всичко, бил много влюбен в нея. Нямала вече финансови проблеми, но нямала и приятели. Чувствала се като птица в клетка, търсела свободата. Омръзнало ѝ вече да ходи с мъжа си по приеми и светски събития,  да се среща с хора, които обсъждат само сделки с имоти и финансови операции. Искала нормален живот, готова била да наеме панелно жилище в краен квартал само и само да е сред хора, не сред лицемери. Разказваше така, сякаш е седнала в някое кафене с приятелка, която не е виждала с години. Стефан се чудеше защо тя му разказва всичко това, но бе свикнал да изслушва хорските неволи. В никакъв случай не му бе досадно. Кога друг път ще има възможност да разговаря със жена като нея? Или по-точно да е в ролята на психолог. Защото той само кимаше с глава поощрително и мълчеше. Това и бил общо взето живота до миналата седмица, когато казала на мъжа си, че иска развод. Искала да започне свой живот. Живот в който да следва своите желания, а не тези на някой друг, дори и този друг да я боготвори. Това може би преляло чашата. Мъжът и не казал нищо, а просто слушал. Както Стефан в момента. Спогледаха се. Неловко мълчание, след което Невена продължи историята. Около час след като научил за желания от нея развод, мъжът ѝ излязъл от къщата преоблечен в туристически дрехи, взимайки със себе си само една раница  на гърба. Така  и не се прибрал. Чак на втория ден ѝ се обадили от полицията да ѝ съобщят скръбната вест, че мъжът ѝ е намерен мъртъв в коритото на реката. Стефан слушаше мълчаливо, крачейки бавно и внимателно по пътеката. Фенерчето мъждукаше едвам едвам, скоро щеше да свърши батерията.  Нима бе възможно всичко това ? Каква човешка трагедия! Значи човекът, който преди седмица довлече реката е бил мъжът ѝ. Дали е искал да се самоубие, или просто е поредният претърпял трагичен инцидент на това място? Все пак е тръгнал с раница на гърба си. Сигурно е имал намерение да стигне до хижата, но в последствие отчаян от живота е променил своите планове. В крайна сметка, това като че ли нямаше особено значение. Трагедията се бе случила и замалко да се повтори, този път седмица по-късно. Как ли го е преживяла Невена. Слава богу тя не се реши на това отчаяно деяние и сега вървеше с него към селото. Ето вече почти стигнаха, първите светлинки от къщите мъждукаха между дърветата. Стефан не знаеше какво да направи. Какъв съвет да даде на човек изпаднал в подобно положение. Човек преживял такава трагедия толкова скоро. Същевременно и не искаше да се разделят  просто така, сякаш са се видели в градски автобус. Най разумно му се стори да ѝ предложи престой за ден два горе, на хижата. Там в Балкана на чист въздух, човек се отпуска, релаксира, емоционалната напрегнатост няма такова влияние както в градска среда. Но как ли би приела тя такова предложение? Утре идваше и друга група от четири туристи, нямаше да са сами в хижата. Стефан просто трябваше да попита.  Тя реагира спокойно на неговото предложение, каза му че утре ще размисли и в другиден може  да посети хижата. Стефан не вярваше всичко това да се случи, но се зарадва. Все пак тя не отхвърли директно неговата покана. Сигурно имаше много други задачи в града. А и бе загубила човека до нея съвсем скоро. Макар и да не го е обичала. Трудно се преживява такова нещо. Изпрати я до центъра на селото, където тя бе паркирала своя автомобил. Малка градска кола, стояща самотно на селския площад. Ако го видеха в този момент някои съселяни, сигурно щяха да тръгнат всякакви слухове. Затова без излишни формалности, той просто изчака тя да потегли с колата, помаха с ръка за довиждане и се запъти към къщи.

    На следващата сутрин отново потегли към хижата. Закупил бе необходимите хранителни продукти, раницата бе препълнена. Тежеше страшно много, а го чакаха близо три часа катерене. Бавно и методично той напредваше по познатия маршрут. В главата му непрекъснато бе Невена. Дали ще я види някога пак? Едва ли жена като нея би се качила до хижата. При условие, че и той веднъж или два пъти годишно ходи до големия град за по час два, шансът да се видят някъде бе почти нулев. Но какво можеше да направи? Нищо! Мъж като него с нищо не бе интересен на жена като нея. В големия град тя можеше да има всеки.  Сигурно вече имаше много желаещи да и бъдат опора в живота, възползвайки се от случилата  се съвсем скоро трагедия. В това Стефан бе убеден. Трябваше да я разкара от главата си по някакъв начин. Колкото по-скоро толкова по-добре.  Не му трябваха такива вътрешни терзания,  това чувство му бе някак непознато. Наближаваше Скалата. Трябваше да внимава къде стъпва, а не да мисли за нея. Ако направи една грешна крачка, тежката раница щеше да го повлече право надолу. С бавни стъпки той  преминаваше  през опасния участък. Бе вече изморен. Трябваше му почивка. Свали раницата от гърба си, за да си поеме дъх и да пийне глътка вода. Реши именно тук да направи почивка. На Скалата. Да се наслади на гледката, да се отърси от мислите за Невена. Бе седнал на ръба, слушаше бушуващата долу вода и същевременно наблюдаваше хоризонта. Времето бе прекрасно, слънчево. Дано да се задържи такова, мислеше си той. Може пък Невена да се престраши и да намине. Ето пак започва да мисли за нея. Какво му става? Някакво отражение от слънчев лъч го заслепи за момент. Слънцето се бе издигнало достатъчно високо над хоризонта, а отражението идваше някак отдолу, под Скалата. Стефан се надвеси предпазливо и погледна надолу. Сега отражението бе още по ярко, заслепяваше го и не можеше да види какво точно отразява слънчевата светлина. Изчака десетина минутки слънцето да се придвижи малко по-нагоре и пак погледна. На около четири метра от ръба на Скалата, в храсталаците растящи по процепите се бе загнездило нещо. Приличаше на видеокамера или фотоапарат. Цветът му бе почти като този на каменната скала и Стефан едвам различаваше контурите му. Ако не бе слънчевата светлина отразяваща се в него, едва ли би го забелязъл.  Сигурно някой от туристите го е изпуснал докато снима, мислеше си той.  Но доколкото си спомня, никой от преминалите наскоро през хижата туристи не се бе оплакал, че е губил камера или фотоапарат. Ами ако е на Невена? Пак тази Невена. Какви глупости му ражда главата само! Та тя бе дошла тук да сложи край на живота си, а не да снима пейзажа. Човъркаше го обаче любопитството, искаше да разбере какво е това нещо долу. Изглеждаше му почти като ново. Добре че носеше в раницата стоманена тел.  Телта му трябваше за хижата, с нея щеше да пристегне една стара решетка. В момента обаче  щеше да свърши идеална работа. От едната страна заформи кука, а от другата  нещо като дръжка. Така излегнал се по корем на Скалата, започна с тази направена от него чудата въдица да гони ръкохватката на камерата. Сега вече бе сигурен че е камера, достатъчно дълго я оглежда. След няколко неуспешни опита най-накрая успя. Бавно и полека издърпа камерата до ръба на Скалата и я взе в ръце. Бе почти нова, но той не бе много наясно с модерната техника. Така и не успя да я включи. А може би трябваше да се зареди, батерията сигурно е изтощена? Нарами отново раницата и с камерата в ръка продължи към хижата.  Трябваше да побърза. Бе пропилял достатъчно време тук. Горе в хижата ще се занимава с камерата.

   Туристите го бяха изпреварили. Бяха пристигнали от съседната хижа, намираща се на около два часа път под билото на планината. Стефан знаеше че ще преспят в неговата хижа и на другия ден ще продължат маршрута си нататък. Отключи, разпредели ги по стаите и се зае с приготвянето на обяда. Бе взел всичко необходимо, продуктите щяха да стигнат поне за няколко дни. Освен ако изведнъж не се появи наплив от туристи, което едва ли щеше да се случи. Малцина излизаха в планината през седмицата, повечето само през почивните дни. След около час обядът бе готов и всички седнаха на терасата пред хижата. Единият от туристите бе  чужденец, може би французин, ако се съди по езика на който говореше. Той непрекъснато снимаше наоколо. Камерата му бе подобна на тази, която Стефан намери.  Непрекъснато разпитваше за това и онова, а Стефан с малкото си познания по френски се опитваше да обяснява. Останалите искрено се забавляваха подмятайки по някоя фраза. Бутилката с водка, която бяха донесли със себе си бързо се пресушаваше.  Късно вечерта Стефан показа намерената от него камера.  Французинът я разгледа внимателно и заяви, че неговото зарядно устройство би трябвало да свърши работа. Марката на производителя бе една и съща. Преди лягане той взе камерата за през нощта в неговата стая за да я зареди. Ако нямало някакъв друг дефект би трябвало да работи.

  На следващата сутрин Стефан се събуди рано. Още в седем часа бе на крак и след сутрешното кафе свърши някоя и друга дребна работа около хижата. Туристите спаха до късно и едва към единадесет бяха вече в пълен състав. Хапнаха на бързо, събраха багажа и потеглиха към следващата хижа. Чакаше ги четири часов преход. Не бе много, но след снощтната пиянска вечер, можеше и да им дойде в повече.  Французинът му бе оставил камерата с думите, че всичко е наред. Камерата работи. Стефан реши първо да изчисти стаите и после да се заеме с нея. Може пък на заснетите кадри  да разпознае някой от туристите и да му я върне, ако някога пак се появи.

   Тупайки поредното одеало на терасата в далечината забеляза силуета ѝ. Невена? Дали не си въобразяваше? Оставяйки одеалото на парапета се загледа по задълбочено, прикривайки с ръка очите си от слънцето. Наистина бе тя. Този път като истински турист, с раница на гърба, спортно облечена и в удобни туристически обувки. Помаха ѝ с ръка, а тя отвърна на поздрава. След  пет минути вече бе при него на терасата.

-          Не очакваше че ще дойда, нали? –попита тя с усмивка

-          Честно казано не, но пък се надявах да греша.

   Това си бе самата истина. Нямаше какво да увърта. Със сигурност обаче знаеше, че едва ли идва само заради него тук, в хижата. Сигурно искаше да избяга от града за известно време. Стефан ѝ помогна с раницата и ѝ предостави възможност да си избере стая. Не че имаше особено голям избор, но все пак. След около половин час вече седяха на терасата с по чаша чай в ръка. Разговора бе някак непринуден от само себе си. Стефан ѝ разказа за туристите, за французина, който бе удивен от хижата. Как за него представлявали интерес точно такива стари порутени постройки, това търсел той в България, не модерни туристически комплекси. Невена се смееше спонтанно, искрено, може би и тя търсеше точно това. Бе ѝ дотегнал луксът на големия град. Шегуваше се намигайки му закачливо, че може би е трябвало да дойде още вчера, за да се запознае с този французин.  Сега така или иначе е свободна. Времето летеше неусетно. Темите за разговор бяха съвсем различни от тези, когато разговаряше с хората от селото.  За първи път от дълго време насам Стефан се чувстваше щастлив. Разговаряше с красива интелигента жена, която по някакъв начин го привличаше. Имаше чувството, че и той може би не ѝ е безразличен. Дано да не се лъже в това си усещане. Времето щеше да покаже. Астрономичното. Защото метеорологичното време взе да се разваля. Стефан се усмихна сам на себе си на асоциациите, които правеше. Наистина на хоризонта започнаха да се събират все повече черни облаци. След около час сигурно щеше да завали. И то по-сериозно от обикновенно. Невена също наблюдаваше хоризонта. Каза му, че иска да се поразходи малко наоколо, преди да е заваляло. На него му се искаше да я придружи, но пък реши да не се натрапва. Трябваше и без това да дооправи стаите. Показа ѝ коя пътека да хване и от къде да мине за да може след около  час пак да се върне в хижата.
   Той се зае отново с одеалата. Изтупа тези, които бяха останали и оправи стаите. Погледна часовника. Бе минал малко повече от половин час, а тя вече му липсваше. Какво да прави? Какво се случваше с него по дяволите? За да се разсее от мисълта за нея, реши да се заеме с камерата. Интересно му бе да види какво е заснето вътре, ако въобще имаше някакви кадри. Директно с включването ѝ се появи картина. Значи всичко е наред, работи! Трябваше само да намери заснетите кадри. Поразрови се в менюто на камерата, явно натисна каквото трябва и тя започна да възпроизвежда някакъв клип. Датата отдолу показваше, че е заснет преди малко повече от седмица. Значи съвсем скоро. Виждаше се синият  хоризонт, приятно време леко облачно. Камерата плавно се движеше надолу. Появиха се в далечината очертанията на  селища, ниви, а през тях пътища. Някои широки други тесни, неасфалтирани. На Стефан веднага му стана ясно, откъде бе заснет този клип. Такава гледка имаше само от едно единствено място в района и това място бе Скалата. Това сигурно бе последният клип заснет с тази камера. След около минута плавното движение на камерата бе прекъснато. Кадрите рязко се смениха с тези на Скалата, сякаш операторът е обърнал камерата в противоположна посока. За миг обективът  бе уловил размазан човешки силует, след което отново синьо небе и накрая някакви клончета около Скалата. Това бе и последният кадър. Стефан стоеше като вцепенен. Побиха го тръпки, при мисълта чия бе тази камера. Датата съвпадаше с датата на последния трагичен  инцидент. Човекът бе паднал долу в пропаста, но камерата се бе заклещила в храстите малко под ръба на Скалата. След като реката бе довлякла трупа, бе намерена само раница. Никой от полицията не е предполагал, че човекът е носил и камера. Стефан изгледа заснетото още два пъти. Спря кадрите точно в момента в който се виждаше неясният  човешки силует. Неясен може би за мнозина, но не ѝ за него. Това не можеше да е съвпадение. Това бе Невена. А историята, която тя му разказа онзи ден съвсем не съвпадаше със заснетите кадри. Тя му бе казала, че мъжът и сам е тръгнал нанякъде с раница на гърба, а тя самата научила за инцидента от полицията чак след два дни. Какво тогава правеше на Скалата с мъжа си точно в деня на злополуката? Имаше и друга възможност: да има сестра близначка примерно, но за такава тя не бе споменала. И въобще не му бе споменала за никаква камера. Най-вероятно след като е бутнала мъжа си от Скалата  е предположила, че и камерата е паднала заедно с него долу във водата. Но така и не е намерена, по-късно. Затова именно Невена бе онзи ден там, на Скалата. Търсила е камерата. Камерата която в никакъв случай не е трябвало да попада в полицията. Ох, какъв глупак е той! А как само бе горд пред самия себе си мислейки, че я е разубедил да не се хвърля от Скалата. Та тя въобще не е имала такова намерение. Как е възможно всичко това? От друга страна не можеше да повярва, че жена като Невена е способна на такова деяние. А и поведението ѝ онзи ден? Това бе поведение на човек отчаян от живота, не на закоравял престъпник. Или може би просто бе отчаяна от това, че не може да намери камерата и бе решила да последва мъжа си в отвъдното. Очевидно не ѝ се искаше да има работа с полицията. Обсебен от подобни размишления, той не бе чул, кога Невена се бе завърнала. Тя стоеше леко встрани от него и го наблюдаваше. Сълзи се събираха в очите ѝ. Всеки момент щяха да потекат по красивото ѝ лице. От кога ли стоеше там?  Достатъчно дълго явно, за да разбере какво бе видял той. Може би очакваше сега от него някаква реакция. С нещо да подскаже какво е мнението му за видяното преди малко. Да я обвини може би за това което е сторила.  А Стефан мълчеше. Не знаеше какво да направи в тази ситуация. Избягваше погледа ѝ. Заровил главата си в ръце, той сякаш бе отнесен някъде. Някъде с негови си мисли.

    Не след дълго Невена вече стоеше с раница на гърба на входната врата. Стефан така и не ѝ проговори повече. Просто я бе оставил да си вземе камерата, а тя някак машинално я пъхна в раницата. Въпреки, че в момента тази проклета камера не представляваше никакъв интерес за нея. Други мисли я вълнуваха. Стоя отчаяна на прага известно време, след което плачейки потегли надолу по познатия маршрут към селото. Не искаше да му бъде в тежест. За първи път в живота си тя бе срещнала човек, който я привличаше. Човек с когото тя би могла да има общо бъдеще. Но след като бе видял заснетото от камерата, той очевидно показа, че не иска да има нищо общо с нея.  Разбираше го напълно. Та кой би искал да има нещо общо с човек с такова минало? Стефан нямаше от къде да знае за безбройните безсънни нощи, в които мъжът  ѝ я пребиваше от бой и изнасилваше. Нямаше как да знае фактът, че я принуждаваше да флиртува и дори да си ляга с този или онзи чуждестранен бизнесмен, само и само да може той, реномираният търговец да сключи нужната финансова сделка. Трябваше бързо да се съвземе. Чакаха я два часа път до селото. Започваше да вали. В далечината се чуваше наближаващата гръмотевична буря...

   Навън валеше на едри капки, които чукаха по стъклата на прозореца. Мощният вятър виеше разярен, прегъваше короните на дърветата, сякаш искаше да ги пречупи. Някъде в близост до хижата падаха гръмотевици. Скоро някоя щеше да удари и самата хижа. Стефан не мигна цяла нощ.  Бурята в главата му бе почти толкова силна, колкото тази навън.  Мисли за Невена вилнееха вътре. Какво направи той? Защо я остави да си тръгне? Сама. При това в такова време. Дано да е успяла да стигне в селото преди разгара на бурята. Замисли се за това, което бе видял от камерата. Сигурно е имала причини. Не може да не е имала. Той бе видял само края на филма, но не знаеше почти нищо за началото и за сюжета като цяло. Трябваше да я види отново, да поговорят, може би има разумно обяснение за станалото. Ако не се бе случило всичко това, те може би нямаше да се срещнат.  Сигурно така е решила съдбата. Съдбата, която е решила да ги събере. Него и нея.  Тя е продиктувала този сценарий, Невена е просто действаща фигура в нейните ръце. Едвам дочакал да спре дъжда, Стефан хукна надолу по пътеката. Дори и не заключи хижата. За него тя вече не бе от значение. Трябваше само да намери Невена. Ще я търси. И до града ще отиде ако трябва, дано съдбата се придържа към сценария и ги събере отново. Пътеката бе кална и трудна за преминаване. Това обаче не му правеше впечатление. Дори участъка при Скалата бе хлъзгав, но Стефан го премина почти на бегом. Съдбата го закриляше. Наближавайки селото забеляза насъбралите се около реката хора. Полицейска кола и една линейка стояха паркирани встрани с включени светлини. Нещо се бе случило. Молеше се на Господ само да не е това, което му се въртеше в главата в момента. За какво може да е цялата тази дандания там? Доближи тълпата от зяпачи, сърцето му щеше да излезе от гърдите. На брега на реката  лежеше безжизнено тяло покрито със санитарно одеало. Лицето не се виждаше добре, но Стефан знаеше на кого принадлежат русите коси и този силует под одеалото. Нещо го прободе в сърцето като с нож.  Олюлявайки се тръгна към центъра на събитията, но един от полицаите му прегради пътя и не го допусна да приближи.

  „...най вероятно е паднала от Скалата. Мъртва е поне от няколко часа...“, чу той единия от лекарите, който обясняваше нещо на възрастен полицай. Стефан не можеше да издържи всичко това. Отскубна се от полицаят, който го възпираше и тичешком пое по познатата пътека. Погледът му бе премрежен, но краката сами вървяха нагоре с бързи крачки. Учуден полицаят започна да разпитва насъбралите се хора от селото. Кой е този човек и накъде е тръгнал? Всички бяха единодушни, че Стефан е тръгнал към хижата. За къде другаде?  Тя е неговият живот. Но те грешаха. Нямаше от къде да знаят за неговите преживявания през последните дни. Крайната цел на Стефан не бе хижата. Той нямаше никакво намерение да стига чак до там. Тя за него вече нямаше никакво значение. Той искаше просто да види Невена. Да бъде с нея. Макар и на друго място, в друг свят. Може би там ги чака любовта. На този свят тя така и не ги събра. Затова ще трябва да отиде в другия. Другият свят, от който всички се страхуват, но рано или късно всички отиват там. По-добре рано, отколкото късно. Невена го чака там. Той бе сигурен в това. Така, както го чакаше на прага пред хижата, но той не отиде при нея. Сега обаче ще го направи. Начинът да стигне до нея бе само един. Вече нищо в този живот не би го задържало. С треперещо от вълнение сърце, вътрешно щастлив от мисълта за Невена, Стефан наближаваше Скалата.

 

 




Гласувай:
16



1. coacoa11 - Дълъг, но увлекателен разказ, браво!
05.06.2013 23:06
Оставя читателя в размисъл за любовта, живота, смъртта.
Домашното насилие е сериозен проблем за много жени и понякога няма спасение. Не можеш да избягаш, не можеш да се спасиш, сигурно е като във филм на ужасите. И тази жена трябва много отчаяна да е била, че да се реши на убийство, а не бавно и с хитрост да се опита да се измъкне от примката. Разбираемо е, че е поискала да се самоубие, но хижаря не мога да го разбера. Уж силен мъж, свикнал с планината и самотата, а пък се самоубива? И кога успя само за няколко дни да обикне тази жена толкова много, че да се реши на самоубийство заради нея? Ако чувствата са били толкова силни, не са ли победили колебливостта и нерешителността му, за да я спре навреме и да си живеят заедно щастливо горе в хижата?
цитирай
2. hloris - Здравей, travell!
05.06.2013 23:20
Страшно дълъг и още по-увлекателно страшен сюжет,който направо ме разтърси,и който породи у самата мен хиляди въпроси?!
Какъв е смисълът на нашето съществуване,дали понякога в забързаното си ежедневие просто пропускаме любовта да мине покрай нас,без да съумеем да я различим,и да я задържим?!
Какъв е смисълът на нашият,човешки живот,ако не да даваме и да получаваме Любов,и дали Животът си заслужава,ако не я притежаваме?!
Дали пък смъррта понякога не ни отваря очите да преоткрием любовта в себе си,възможността да даваме и получаваме любов?!
Накара ме да се замисля дали същесъствува любовта от пръв поглед,след това което е извършил Стефан-един истински силен мъж,и дали е възможно изобщо тук да говорим за любов,или това е решение,което просто е доузряло в него след случката,на която той става свидетел?!
А може би просто чувството за вина да е проговорило в него,че я е оставил да си тръгне от него,след като всичко у него е крещяло,че трябва да я върне,да я задържи?!
Много,много въпроси породи у мен твоя разказ,въпроси,на които понякога човек цял един живот търси отговори,и не може да ги намери...
Хубаво ги редиш,представям си те точно като Стефан-хижаря,как стоиш в хижата/твоя блог/ и ни омайваш с историите,родени от живота,суровият живот в планината-поздрави,много ми хареса и замисли определено,да,замисли е точната дума.
цитирай
3. arrow11 - Кажи сега къде е Скалата, на нас, ...
05.06.2013 23:49
Кажи сега къде е Скалата,
на нас, хората от равнината :)
цитирай
4. travell - !
05.06.2013 23:55
Дълъг се получи разказа, но няма начин. За пореден път се опитах да покажа, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Животът си тече, а любовта от пръв поглед се случва може би веднъж. Поне така твърдят тези, които са я преживели :)
цитирай
5. jabalka - За някои пътища няма кратки пътеки.
06.06.2013 10:41
travell написа:
Дълъг се получи разказа, но няма начин. За пореден път се опитах да покажа, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Животът си тече, а любовта от пръв поглед се случва може би веднъж. Поне така твърдят тези, които са я преживели :)


Поздрави и моите комплименти!
цитирай
6. arrow11 - :) Набързо и накратко
06.06.2013 14:46
По стръмни планински пътеки
към върха устремен тръгва всеки,
по пътя нагоре Скалата намира
и уморен за почивка се спира.
Надолу, надолу поглед простира
и в пропастта страшна съзира
красотите дивни на всемира.
А на Скалата - девойка красива
реши мокра русокоса грива.
Животът й бил тъжен и нелесен,
като скръбна жална песен...
Името й всички знаем - Лорелай,
мъж ли си - за нея не мечтай,
на живота ти ще сложи край...
Имала съпруг коварен тя,
но нещастие го сполетя,
във пропастта той бързо полетя,
с ръце злината му в реката тя изля
и ... никой нищо не видя.
Само фотокамера една
тайната злокобна запечата,
намери я случайно мъж,
видя той женската отплата,
съпруга, литнал към реката...
Самотен, див като орел,
незнайно откъде във пустошта се взел,
бил той древен рицар смел,
но любовен пристъп изведнъж
сърцето му обзел...
От откритието поразен,
плахо камерата върнал той,
и смутен, и влюбен, и сломен...
Тръгнала си тя в нощта,
скочила от грозната Скала,
в реката си намерила смъртта...
Отчаяно към нея устремен,
от любов гореща заслепен,
като нея рицарят умира.
Душата неспокойна
пътя към отвъдното намира,
двама самотници раят събира...
цитирай
7. travell - :)
06.06.2013 17:12
Не вярвах, че във стихотворна форма,
набързо, някак си проформа,
по разказа ще се изкажеш
и точно ще го преразкажеш!

Добре че коментарите са в края, а не в началото, за да не изплашим съвсем хората с дължината и задълбочеността на разказа :)))
цитирай
8. teatarnamechtite - !
08.06.2013 20:50
Супер е разказа. Само един съвет. Съгласувай си времената. Или да е целият в минало време, или в сегашно.
цитирай
9. coacoa11 - Предпочитам прозата, дългата ф...
09.06.2013 00:17
Предпочитам прозата, дългата форма позволява да изваеш такива детайли, които със стих няма как. Не че не можеш да напишеш роман в стихотворна форма, но съобразяването с рими и с ритъм ограничава... Разбира се, и лириката си има предимства - кратко, ясно, емоционално, красиво, гали ухото...
Дългите текстове обаче трудно се четат, ако окото не се спира на някоя и друга илюстрация. Пряката реч също прави текста доста по-лесен и приятен за четене.
цитирай
10. mariniki - прочетох го на един дъх...
09.06.2013 21:11
така ме развълнува, че нямам думи... поздравявам те от сърце..
цитирай
11. zemela - Прочетох с интерес!
10.06.2013 09:47
Прочетох с интерес!
цитирай
12. batogo - Поздравления!
15.07.2013 10:26
Много истински разказ, дълбок, с много въпроси, чувство и ясен изказ.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: travell
Категория: Регионални
Прочетен: 628660
Постинги: 122
Коментари: 775
Гласове: 2360
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031