Аз чакам те  все още в мрака,

тъй както някой друг едва ли чака,

да дойдеш ти отново тук при мен,

нощта ми да превърнеш в светъл ден.
 
Но почва това дълго закъснение,

да буди постепенно в мен съмнение.     

Дали не си ти някъде далече

и думите забравила си вече,

с които ти сърцето ми плени

и приказка за двама сътвори?

Нима забравила си ти онези дни

когато само двама, аз и ти,

мечтаехме под слънчеви лъчи,

животът ни съвместно да върви?

Надявам се не чакам аз излишно.

Повярвай ми. От теб аз нямам нищо скришно.

Аз вярвам в теб. Ще чакам дни и нощи!

Но колко дълго?  Колко, колко още...?      

Точно толкова, колкото трябва. Цял живот. Завинаги. Ако има любов...
Хубав стих, поздрави!

Ако и тя така чака...ще има да се чакате. Мъжете нали затова са мъже, да повеждат, да пристъпват първи и на барикадите, и в любовта! Когато не го правят, това говори за нечиста съвест- или са обвързани, или са извършили нещо непростимо.