Тежко се живее в малко село,
все тежък труд и много потно чело.
И наш Иван подлъга се горкия,
в чужбината да търси оправия.

Замина без да мисли надалеко,
а там всъщност разбра, че няма леко.
Човек навсякъде се бори, страда,
животът  не предлага грам пощада.

И наш Иван работи там с години,
командваха го чужденци-гадини.
Преброди той безкрайните градини,
берейки портокали и маслини.

Замисли се след време. Що да стори?
С мизерията как да се пребори?
Ще сложи край на тежкия гурбет.
По-мъдър е сега с години пет.

Време е на село да се върне,
животът  идиличен да прегърне.
С тез малкото изкарани парици,
ще слуша песента на гургулици,
на село сред прекрасната природа
с приятелите верни, сред народа.

И ето го отново - горд, напет,
завърна се той в село с нов каскет.
Свали от гръб той вносната си раничка,
поглеждайки единствената бабичка,
която го посрещна на площада,
припявяйки си някаква балада.

Огледа се Иван. Къде са всички?
Къде са, бабо моите връстнички?
Къде са хората изпълнени с надежда?
Селото запустяло ми изглежда!

А бабата през сълзи го поглежда,
за нея той едничка бе надежда.
Приглаждайки си вехтото елече,
от устните пресъхнали изрече:
Сама съм синко. Всички люде са далече.
Празни къщите стоят... Село няма вече!

И ревна наш Иван там на площада,
съсечен като с меч от изненада.
Мъжът като грамада, канара голяма,
не вярваше, че село вече няма...

направо в сърцето ме улучи. като се сетя само за празната и рушаща се къща на баба ми и дядо ми, където си играех по цяло лято като малка...
там са най-щастливите и най-спокойните ми дни, но няма вече село.

...но реалистична, за жалост!...

Темата е завладяваща! Тя е актуална. Стихотворението е добре замислено като конструкция. Браво!

Проблемът с българското село е много сериозен и не знам защо вече се приема като нормално явление...

за да съживи родния край.Много хубава тема.Поздравления за постинга!:)

Как да няма село, хора! Връщайте се на село и ще се родите. Селото ви чака!
Бетонът отнема живота, Природата го връща. Тя не се е променила и въздиша и ви чака!

Стихотворението е много трогателно!
Аз ще си позволя да го озвуча, с красота от моето село - една от любимите ми поляни, на които се чувствам като птица.
http://vesever.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/08/23/tyrsena.806648
Поздрави

Някои села дори не съществуват на картата. Инфраструктурата е ужасна - нямат пътища, лекари, училища и ... Хора няма, което е тъжно. Малкото къщи, където са останали са "тарашени" по няколко пъти от изгладнели крадци.
Поздрави за стиха! Потресаващо е, но малко хора биха разбрали трагедията на случващото се.

Ще ви кажа аз как виждам проблема:
Проблемът е в това, че хората са повярвали на една лъжа, а именно, че "цивилизацията" им дава всички необходими ресурси за живота. Истината е, че цивилизацията задушава душата на човека, както едно цвете повяхва, така и душите повяхват, загубват хармонията и красотата си. Ако хората осъзнаят какво им дава Природата, Земята, биха се върнали на село, биха заживели както някога...
Но наистина засега това при повечето хора не е възможно, защото са твърде силно привързани към изкуствения начин на живот и са свикнали така.
Аз живея на село от 10 години и за нищо на света не бих се върнала в града.
Непоносима ми е студенината на бетона. Тук имам малка градинка с овошки и зеленчуци, имам реката, гората, полята, птиците, Синевата...
Аз смятам, че когато хората се върнат към Природата, от която всички сме част, тогава ще върнат хармонията в душите си, и тогава и светът би се променил, и напрегнатият начин на живот, и болестите и нещастията биха изчезнали...
Всичко това е следствие от живота далеч от Природата и аз се надявам повече хора да го разберат...

Веси,
а може би на хората не им се върти мотика на нива, а им се клатят крака под бюрце? ;)
Аз лично обичам работата на чист въздух и ако имаше кой да ме подкрепи бих живяла на село... но... това при мен ще си остане мечта... Както и много други неща... Пък знае ли човек...
Стихотворението е хубаво, но и тъжно! За желанието за промени не трябва просто да се пишат думи, а да се предприемат действия - това заради което ни боли - да се промени в позитивна посока...
Весинко, ти си супер пример в това отношение! Усмихвам ти се най-искренно! :))
Приятен следобед,

Е.

Юздите отдавна са изпуснати и не знам още колко години, а може би десетилетия ще трябват да се овладее положението. Хубаво е да се върнат на село хората, ама не всеки има там това, което Веси описва. А и не всеки има възможност да си създаде такова оазисче. Да не говорим за липсата на медицински услуги, обществен живот и какво ли още не. Сега като се замисля, та те малкото все още останали хора дори и животни вече не гледат на село. Държавна политика трябва в това отношение. И всеки който съумява да живее на село заслужава уважение...Поздрави! :))))))

Много болезнен финал! Силно въздействащо! Актуален и труден за решаване проблем.
Поздрави!

толкова и актуална... поздравявам те..

много истинско!

Ели, така е, хората са се сраснали с цивилизацията, но само ако маааалко се открехне "вратата" да видят отвъд, ще хвърлят и бюрца, и бетон, и ще бягат на село, а фитнесът с мотика /аз така го наричам/, е едно от най-приятните занимания :)))
Пътешественико... знам, че ще прозвучи "ненормално" за всеки нормален човек...но...аз, например не боледувам, болница не съм виждала през живота си, лекарства не употребявам, общественият живот ми е много далечен, просто аз съм друг тип...и си намерих мястото и се чувствам щастлива така.
Вярно е че за "изпуснати" юздите, но аз съм сигурна, че хората рано или късно ще усетят...когато им натежи изкуственият живот, и ще поискат да се върнат ...
Поне така се надявам...

Почти изцяло съм съгласен с теб, но твоя начин на живот не всеки го може :)))
Надявам се нямаш на село такива съседи, като този който съм описал в следващия разказ: "Комшията"
Той е по истински случай!

:))) Мислех да ти напиша коментар за Комшията, но се отказах.
Имам и аз една такава съседка...има претенции, че границата помежду ни е 80 см. навътре, към мен. Според някакви нови планове и скици.
Миналия месец се опита да отрови кучовците ми, имам едни сладури, братче и сестриче, на 5 месеца...беше хвърлила сланина с отрова и мъжкият, понеже е лакомник, нахапа едното парче, припадна пред вратата...спасиха го ветеринарите, макар че го бяха отписали. Аз, обаче, не бях готова да го загубя, просто не го дадох и сега е жив и здрав, и ме целува, опасен е, като ги храня, подскача до лицето ми и ме целува :)))