Селото не бе голямо. Някога, преди около двадесет години наброяваше около хиляда човека. Сега бяха останали около стотина, предимно стари хора. Някои от тях отглеждаха животни, други просто бяха прекалено стари за каквото и да било. Чакаха просто момента в който и те , както повечето хора на тяхната възраст ще се пренесат в онзи, по-добрия свят. В някои дни гробището бе по-оживено отколкото самото село. Днес бе такъв ден. Бай Иван си бе заминал. Със своите седемдесет и пет години не бе от най-старите в селото. Но просто трагичен инцидент. Онзи ден решил човекът  да поразчисти малко двора, целият бе обрасъл, запустял, къщата едвам се виждаше от улицата. Някъде там из шубраците го ухапала змията. Усойница, повече от метър дълга. Наред с всичките болести които имаше, само това му липсваше. Докато се намери начин да го откарат до града за лекарска помощ, той бе издъхнал. Пустата усойница след това десетина човека я търсеха, включително и Васил, но не можаха да я открият. Беше се скрила някъде. Мнозина от старците бяха виждали змии, но чак пък такава рядко се случваше. Но занапред явно по-зле ще става, мислеше си Васил. Много от къщите бяха изоставени, запустяли, никой не се грижеше за тях. Цяло чудо е, че все още не са рухнали от само себе си. След тия поройни дъждове които минаха. Безстопанствените дворове бяха обрасли с бурени,тръни, драки, тревата не косена, идеално свърталище за насекоми, мишки, змии и всякакви други твари. Васил правеше каквото може и му бе по силите, да поддържа поне неговата къща в добро състояние. Но и той вече бе на години. Тази година навърши седемдесет. От година на година му бе все по-тежко. Преди гледаше много животни. Имаше няколко кози, прасе, двайсетина кокошки. Сега му бяха  останали само пет кокошки и няколко пилета. Нямаше сили да се грижи за повече. Нямаше кой да му помага. Жена му почина миналата година. Синът му вече бе голям, живеше в столицата, имаше собствено семейство. Идваше на село само по празниците със жена си и детето. Внучка, която вече бе на пет годинки. Николета. Бяха я кръстили на бабата. Сега  бе при него в къщата, заедно със снахата. Синът бе в командировка някъде по работа. За да не седят в града, те двете бяха дошли за няколко дни на чист въздух, на село. Всичко вървеше добре, но тази история със змията ги притесняваше. Снахата обмисляше вариант да се върнат с детето в града. Николета не бе виждала змия, а и може би бе по-добре да не ѝ споменават. Нямаше да е добре да сложат край на безгрижната ѝ целодневна игра в двора.  Излишно щяха да изплашат детето.

   На следващата сутрин обаче, Васил разбра, че проблема не са само змиите. Кокошките в двора от пет бяха станали четири.  Обиколи няколко пъти къщата, навсякъде огледа, но петата липсваше. Оглеждайки оградата, разбра веднага каква е причината. В единия ѝ край бе изкопана малка дупка, точно толкова, колкото да се промуши под оградата злосторницата. Но бе оставила следи, които веднага я издаваха. Няколко рижи косъма се бяха оплели в оградата.  Значи наистина бе лисица, както се говореше из селото. Последния път бе преди около месец, когато друг съселянин  бе споменал, че забелязал лисица в този район докато бил за гъби. От тогава никой не я бе виждал. Но ето че сега няма съмнение, започнала е вече да прави поразии. Нищо необичайно нямаше в това за Васил. С темповете с които запустява селото, скори и мечка сигурно ще се появи, някъде от към гората. Трябваше да се вземат мерки преди да е станало късно. Знаеше от телевизията, че лисицата е защитен вид, но това не го интересуваше. Не можеше да чака да му изчезнат всички кокошки. Тях никой не ги защитава. Още същия ден отиде при негов познат ловец и му разказа за случилото се. Той като че ли само това и чакаше. Веднага нарами от някъде пушка, свирна на кучето и бе готов да потеглят. Васил бе изненадан от бързата реакция, още повече че и човека бе леко подпийнал. Миришеше на ракия. Ловецът  от своя страна го увери, че няма никакъв проблем, отдавна го сърбели ръцете да отстреля нещо. А и жена му ще се зарадва на една лисича кожа. Не след дълго бяха на мястото, където лисицата бе прокопала дупката. Кучето подуши наоколо, излая няколко пъти и тръгна уверено в посока към гората. Ловецът се усмихна, потри доволно ръце и каза че трябва бързо да действат, докато е прясна следата. Двамата с Васил тръгнаха, следвайки  кучето. Васил искаше да остане в къщата при детето и снахата, но пък не можеше да остави ловеца в това състояние, леко почерпен с пушка в ръка да върлува из гората. Трябваше да отиде и той да следи изкъсо, на трезва глава нещата. Знаеше, че не малко инциденти се случват по време на лов. Не искаше и днес да има такъв. И без това живота в селото бе достатъчно трагичен.

    След около половин час бяха навлезли доста навътре в гората. Кучето все по-доволно въртеше опашка и обръщайки назад глава ги подканяше да го следват по-бързо. На едно място се позачуди малко, подуши тук там и се затича към някакви шубраци. След минутка  се чуваше някаква смесица от мощен лай, ръмжене и тъжно скимтене, което заглъхваше мигновенно. Пак мощен лай. Докато стигнат до мястото, кучето вече бе удавило две лисичета и ровеше с лапи все по навътре в дупката при храсталака. От вътре се чуваше жално скимтене, което сякаш с нож пробождаше сърцето на Васил. Не си представяше че ще е такава цялата ситуация. А и тези две разкъсани окървавени лисичета, встрани от дупката бяха неприятна гледка. Едвам успя да усмири кучето. Скимтенето  вътре от дупката продължаваше, явно имаше още едно, което все още бе живо. Лисицата се появи и тя някъде изневиделица. Бе на трийсетина метра под  мястото обикаляше напред назад между дърветата и издаваше характерните крясъци. Очевидно се опитваше да отклони вниманието им от дупката и да го насочи към себе си. Рижавата и осанка за момент се мяркаше измежду дърветата и почти веднага се скриваше. Васил забелязваше белия връх на дългата и опашка, която се появяваше за секунди. Лисицата бе едра, но много пъргава. Ловецът стреля няколко пъти по нея  без успех. Въпреки  че бе наблизо, в това състояние щеше да е истински късмет ако я уцели. Васил вече бе вързал кучето на каишка и не му позволи да рови по навътре в бърлогата или да подгони майката. То гледаше с въпросителен поглед  и непрекъснато лаеше. Очевидно недоумяваше защо не му се позволява да си довърши работата. Ловецът вече бе тръгнал след лисицата. Искаше на всяка цена да я отстреля. На Васил гледката на разкъсаните малки не му понасяше и затова тръгна да се прибира към селото заедно с кучето. Стана му жал. Лисицата все пак не случайно е завлякла кокошката. Зайци по тези места почти нямаше. Ловците ги бяха изтребили. Само с мишки и други дребни гризачи едва ли би изхранила малките. Какво нещо е природата. Едно малко все пак отцеля. Дано него поне съумее да отгледа хитрушата. Бе прежалил вече кокошката. Все ще се оправи и без нея някак. Прибирайки се вкъщи не искаше да разказва за случилото се. На снахата каза, че са мернали лисицата в гората, ловецът тръгнал след нея, а той се прибрал с кучето. Не бе сигурен дали тя му повярва. Чудно ѝ бе защо той, а не ловеца се прибира с кучето, но не го разпитва за нищо повече. Явно забелязваше, че на него не му се говори. По-късно, привечер  ловецът мина да си прибере кучето. Както се и очакваше лисицата му бе избягала.

   От тогава изминаха вече няколко дни. След тяхната акция, лисицата явно бе сменила  района и ловуваше някъде другаде. Васил бе извадил един стар военен бинокъл и наблюдаваше от време на време отсрещния баир в началото на гората. Нищо необичайно. Най различни птички прехвърчаха насам натам. Понякога някой човек се забелязваше, но от лисицата нито следа. В неговия двор също така бе спокойно. Дупката изровена от лисицата бе запушена. Оградата я бе подсилил, доколкото можеше. Тук там  имаше по някоя хлопаща дъска, но процепите бяха прекалено тесни за да премине каквото и да било животно.  Кокошките си бяха четири, никой не ги закачаше. Внучката както обикновенно си играеше безгрижно около къщата. Само едно място в другия край на оградата до съседната изоставена къща бе обрасло повече от обичайното. Така е, мислеше си Васил, когато около теб в съседните къщи не живеят хора и твоята започва да опустява. Утре щеше да се погрижи за това място. Днес вече е късно, започна да се стъмва. Снахата приготвяше вечерята в кухнята, а внучката си ровеше в земята из двора с една детска лопатка. Васил отиде и пусна телевизора в хола за да проследи вечерните новини. След около десетина минутки го стресна писъкът на малката Николета. Бе се загледал в телевизията и забравил че тя е сама на двора. Ставайки от стола почти на бегом излезна да види какво става. На двора не би трябвало да има нищо страшно, мислеше си той. Какво може да я е уплашило така ? Малката стоеше пред  храсталаците с лопатка в ръка и плачеше. Точно пред това място, дето той  се бе зарекъл да разчисти утре.  В двора на съседната къща лисицата се придвижваше с бързо темпо. Едва я бе забелязал, а тя вече бе преминала през порутената ограда на съседите и бе на път към гората. Значи така,  жива е мръсницата и пак идва да прави бели. Снахата също вече бе излязла и утешаваше малката. Опитаха се да и обяснят, че това е само една страхлива лисица  и няма нищо страшно. Тя се плаши от хората. Малката обаче не спираше да хленчи и с пръстче сочеше храстите. Няма страшно,уверяваше я Васил успокоително, вече няма никой  в храстите. Бе взел една сопа от двора и ръчкаше в храсталака, да докаже на малката, че лисицата я няма вече там. Започна да разравя храстите и това което за миг видя, накара сърцето му да прескочи. Отдръпна се мигновенно, чудейки се какво да прави. Змията бе поне метър дълга, бе видял само нейната опашка и ромбовидната и шарена окраска. Без съмнение бе усойница. Близо половин минута мина. От храсталака не се долавяше движение. Нещо друго се бе случило тук, мислеше се той.  Ако змията бе жива, защо досега не го ухапа. Или най-малкото щеше да избяга. Имаше много добра възможност и за двете. Васил разрови пак, но този път по-предпазливо. Ето пак! Опашката е там, не мърда. Леко я докосна със сопата. Никаква реакция, явно бе мъртва.  С бавни движения със сопата издърпа змията от там за да я огледа. Змията бе дълга, дори и без глава. Главата я намери малко по навътре в храстите. Студените и очи имаха жълтеникав оттенък, челюста бе леко отворена.  Най-вероятно това бе змията ухапала бай Иван. Но този път си бе намерила майстора. За Васил нямаше съмнение кой бе прегризал змията. Не му се искаше и да си помисли какво е можело да се случи, ако лисицата не е била наблизо. Унесена в безгрижната си игра на двора, малката Николета се бе приближила прекалено близо до храсталака при оградата. Дали лисицата е убила змията за да спаси детето? Едва ли. Та в народните поверия тя е символ на хитрост и лукавост. Бе слушал много истории с лисици, но подобно нещо не бе чул. По-вероятно е тя да е видяла в змията конкуренция за кокошките и пилетата. Но това вече нямаше значение. Важното е, че детето се оттърва само с уплаха от цялата ситуация. А дали змията бе ухапала лисицата? Васил взе от къщата бинокъла и започна да оглежда района в посока към гората. Бе вече много тъмно, почти нищо не се виждаше. Погледът му зашари напред   назад  из местността. Нищо, само тъмнина. Почти се бе отказал и смяташе вече да прибира бинокъла, когато чу характерния крясък. Това бе тя, нямаше грешка. Насочи бинокъла в посоката, от където бе доловил звука. Малко преди началото на гората, две подобни на котешки  очи светеха в тъмнината. Васил знаеше, че  лисиците не се отличават с много добро зрение, но тази се ориентираше досто добре. Да се справи с такава голяма змия също не е шега работа. Малко животни биха се осмелили на това.  Усетила явно, че я наблюдават лисицата насочи погледа си към къщата, изкряска два пъти и се скри в гората. Васил бе чул от многобройните ловджийски истории, че всеки крясък значи нещо, но той не разбираше езика на лисицата. Може би тя искаше да му каже, да не и благодари прибързано. От утре пак ще идва за кокошки...

Идеята за разказа идва от село. Там бях свидетел на среща между малко коте и змийче(което така и не разбрах какво е). Котето подскачаше около него, а змийчето се гърчеше на плочките и съскаше, явно искаше да избяга. Със завидна пъргавина котето успя да го захапе точно зад главата и го отнесе на някъде. След това се върна котето, нищо му нямаше. Може би бе изяло змийчето, не знам. Със сигурност знам обаче, че лисиците ядат змии, ако няма друго подходящо разбира се.

Разказът ти е на ниво! Явно, знаеш как да владееш драматизма на събитията.

Честно казано, отначало мислех разказа да е за котето, но щеше да е много тривиално

долавям нещо от драматизма на Йовков...просто се чете на един дъх...
живо,увлекателно,непринудено...сякаш се пренесох в едно друго време,когато
самата аз бях дете,и слушах приказките на баба...чудничко усещане:))

разказ... и аз прочетох на един дъх...
и краят ми хареса... много..
поздравявам те..

ти си втория човек, който ме споменава във връзка със стила на Йовков. :-) Първият е един приятел, който ми разказа една негова история с прасе, която смятам да публикувам следващата седмица.
Да си призная сега и след думите на mariniki, не очаквах този разказ да тръгне по-добре от "Старият орех", който е в подобен стил и по-поучителен според мен. Но живота винаги носи изненади. :)
Благодаря Ви !

Стилът си е твой, но ако трябва да търся прилика - името на тази лисица не е ли Чернишка, а авторът - Емилиян Станев :)

Но сега като се замисля за старите български автори на приказки, може да се окаже че имам вземане даване и с Ангел Каралийчев :)) Навремето в детската градина много негови приказки ни четяха.
Какви майстори има българската литература само! Доста има да се учим от тях...

отключваш най-силните ми страхове - за мен няма по-ужасно животно от змията. смело тръгвам към някой лъв, но не и към змия. браво на лисицата!
интересен разказ и поука - не винаги този, който мисилиш за враг, ти прави зло.
поздравления!

Европа е континента с най-малкоотровните змии, ако може така да се каже :)))))

Пазете лисичетата!!!

Природните особености (или ГОСПОД) не случайно са ги създали....

но все ми стоят някак си еднакви изреченията. Наистина можеби лисицата е била благодарна че не са убили единственото и малко и затова е спасила детето. Има подобни случки.