„Започнах да излизам с Роланд, най-големия гамен от нашия клас. Канех го всяка вечер вкъщи. Запознах го още първата вечер с баща ми. Показах  много ясно с поведението си, че именно с това момче възнамерявам да правя нещата, които той досега прави с мен. Баща ми бе стъписан. Все още го наричах баща ми, въпреки че той отдавна бе осквернил представата ми за това понятие, но друг баща аз така и не съм имала. Чувах как обсъждат с майка ми, понякога до късно вечер, какво да предприемат. Не можело да имам връзка с такова момче, при това дори нямам 18-ет години. Това не водило до нищо добро. В това отношение бяха прави, но Роланд ми служеше за чудесно прикритие. Самият той бе изненадан от нашата връзка, защото никога дотогава не проявях и най-малкия интерес към него. Нямахме сексуална връзка, защото аз не исках. Просто стояхме до късно вечер заедно. Той не бе много съгласен на това положение, но нямаше избор. Самият факт, че бе с мен го издигаше в очите на приятелите му, което галеше излишното му самочувствие. Тази наша връзка изтрая така няколко месеца, почти цяла година. Време, през което аз спях сама в леглото. В момента, в който му позволих да прекара нощта с мен, разбрах че това бе грешка от моя страна. След като получи каквото искаше, той повече не се чувстваше привързан към мен и започна да ме отбягва.

    Не след дълго Роланд вече бе намерил друго момиче, не толкова стеснително като мен. Кандидатки за това не липсваха. Така поне ми каза той, а аз го зашлевих пред приятелите му, печелейки уважението на всички съученици. Поне в училище отново имах самочувствие и добри оценки. Разбирайки обаче, че вечер съм сама, баща ми отново започна да идва в моята стая. Всичко започна да се повтаря отначало. Изчерпала всички решения аз просто се отпусках безжизнена. Изчаквах го да свърши и отивах в банята. Докато една нощ излизайки по хавлия, забелязах че телевизора в хола работи. Не бе обичайно по това време. Надникнах и за голямо удивление забелязах, че майка ми гледа някакво предаване. Не знаех как да реагирам. Значи тя не спеше, нито пък бе извън къщи. Баща ми след посещението си при мен просто бе седнал до нея и задрямал. Това просто прекърши всичко в мен. Изглежда двамата си се разбираха и прекарваха част от времето си заедно без каквито и да е проблеми. Независимо от това какви ги вършат, отстрани погледнато изглеждаха като идилична семейна двойка.

   Прибрах се в стаята и плаках цяла нощ. Не можех да намеря спокойствие от цялата ситуация. Тя е знаела! Собствената ми майка е знаела какво се случва. През всичкото това време. Не може да не е знаела или най малкото да се е досещала, по време на всички тези нощи досега. И не е предприела нищо. Нищо, което да предотврати ставащото. С бездействието си тя ме бе превърнала в такава, каквата самата тя бе до преди години, а вероятно все още и в онзи момент.

     На другата сутрин след безсънната нощ вече гледах на нещата по съвсем друг начин и си мислех, че бях намерила изход. Един единствен. Веднъж завинаги трябваше да се сложи край. Бях решила да не стоя нерешително, а да действам. Изчаках в къщата да няма никой и се промъкнах в тяхната спалня. Знаех, че те са на някаква важна среща извън града и може би щяха да се върнат късно. Още от преди дни чувах как баща ми непрекъснато повтаряше колко важно било да се срещнат с тези хора. Намерих без проблем приспивателните. Взех ги и отидох в хола, където отворих от бара една почти пълна бутилка уиски. Аз самата изпих  една голяма водна чаша от него за смелост, преди да се реша на тази постъпка. Раздробих всичките хапчета и ги разтворих в остатъка от уискито. Имах намерение да го изпия до дъно. Опаковката от хапчетата бях изхвърлила дълбоко в кошчето. Не исках когато се върнат и някой от тях види опаковката, да извика бърза помощ. Не исках да бъда спасявана. Исках просто да заспя и да не се събудя. Така, както може би майка ми е правила през повечето нощи. Този мой живот трябваше да приключи. Надявах се в следващия, където и да е той, да ми провърви повече. Първоначалното уиски обаче бе започнало да ме хваща и погледът ми се бе замъглил още преди да успея да отпия и глътка от бутилката с вече разтворените хапчета. Започна да ме хваща страх. Оставих бутилката и се прибрах в моята стая. Легнах си в леглото с ужасен световъртеж.

   Събудила съм се някъде около полунощ. Имах страшно главоболие, но първата ми мисъл бе за бутилката. Отивайки в хола и виждайки ситуацията изпаднах в ужас. Бутилката стоеше празна на масата, а те двамата бяха заспали. Заспали на дивана в някакви странни пози. Очевидно бяха изпили уискито натъпкано с приспивателни, което бях приготвила за себе си. Главата ми бучеше, грабнала бях инстинктивно телефона, но не набирах никакъв номер. Въпреки треперещите си ръце можех да набера нужния номер. Можех, щеше да ми коства малко усилия да се концентрирам и да го направя, но аз не исках. Стоях и ги наблюдавах безучастно. Така както стоях в леглото през всичките онези вечери. Просто не исках. Те двамата може би заслужаваха съдбата си.

   Върнах се в моята стая и се настаних отново в леглото. Часовете ми до сутринта бяха изпълнени с ужасно главоболие и размисли за досегашния ми живот. Едва тогава се обадих на спешна помощ. Докторите от медицинския екип казаха, че е прекалено късно, всичко е свършило. Аз и не очаквах друго. Този път диагнозата бе точна. И за мен всичко бе свършило, макар и прекалено късно...“

    Забелязвайки сълзите в очите на Лора, Сюзън вече бе подготвила една от своите носни кърпички. Без да става от стола, просто протегна ръка и я подаде:

– Никога не е късно. – не знаеше какво друго може да каже в момента, чувайки познатото изщракване на резето

– Късно е! – Лора говореше сякаш не забелязваше вратата – Ще ми се аз да бях изпила тази бутилка. Сега ще трябва останалия си живот да прекарам в това помещение

   Човекът от охраната този път не посочваше  приканващо часовника, но погледът му ясно показваше, че е време за връщане към реалността и рутинния правилник. Сюзън се раздели с Лора и напусна килийното помещение. Искаше ѝ се да даде някакъв оптимистечен знак, но знаеше че не бе редно. Не и на този етап. Имаше някакво странно чувство, което тя така и не можа да си изясни. Чувство подсказващо нещо познато, а същевременно оставащо скрито и потайно. Нещо, което не бе излязло на повърхността, може би и защото Сюзън бе решила да не разравя допълнително раната. Лора бе преживяла много тежки и трагични събития. Това бе прекалено за нейните едва навършени 19-ет години. Събития, които бяха нанесли непоправими щети върху нейното съзнание и бяха трайно препятствие за бъдещия и социален живот. Така тя формулира преценката си,  разговаряйки с директора на затвора.

    Той бе възрастен и строг господин, който кимаше разбираемо. Разбира се записите се преглеждали и сравнявали с това, което Лора е казала по време на полицейските разпити. Ако било нужно щяли да се предоставят и на други психолози, но може би нямало да се стигне дотам. Всичко общо взето съвпадало едно към едно. Някои полицаи въпреки съчувствието, което изпитвали към Лора се съмнявали донякъде в думите ѝ. Това не изненада Сюзън. И тя самата имаше такова странно чувство, но категорично заяви, че анализът който ще предостави в съда ще е в полза на Лора. Би трябвало да ѝ се осигури възможност за дълготрайна терапия.  

     Лора след напускането на Сюзън се завърна бързо в битието на затворническия ден. Всичко за нея изглеждаше вече много по-поносимо и по-надеждно. Давайки всичко от себе си, бе спечелила младата психоложка на своя страна. В това тя бе убедена. Всяка фраза и всеки детайл бяха поставени на точно определеното им място. В това отношение не допусна грешка. Отначало бе леко скептична, но вече бе сигурна, че психоложката е повярвала на всяка нейна дума. Оценката ѝ щеше да е решаваща в съда. Ако тя бе в найна полза, в което Лора не се съмняваше, дори да ѝ присъдят най-високото наказание за отказване на животоспасяваща помощ, това правеше не повече от пет години. При добро поведение, можеше да излезе и след три. А тя бе едва на 19-ет. На 22 вече щеше да е свободна и наследила цялото имущество на доведения си баща. Самият той несъзнателно я бе подтикнал към този план. Защо му трябваше да я опипва така преди онзи неин рожден ден? Ако си бе стоял мирно и кротко нямаше да се стигне дотук. Разбира се тя тогава му зашлеви такъв шамар, от който той просто занемя. Просто му показа, че е доста по-различна от майка си и няма никакво намерение да търпи подобно нещо. Заплаши го, че ако това се повтори ще се оплаче в училище, а може би и в полицията. Нямаше никакво намерение да го прави, защото се срамуваше от реакцията на околните, но заплахата подейства. Той стана по-нисък от тревата и вече не я докосваше. Не и угаждаше обаче и с големите подаръци. Парите с които разполагаше ги харчеха само те двамата с майка ѝ, а на нея и подхвърляха някакви трохи. Не можело постояно да е толкова алчна, не заслужавала. Още повече когато имала връзка с този гамен Роланд.

    Щом е така, те заслужиха съдбата си. Лора бе непоколебима в мислите си. Такива родители нямаха място в нейния живот. Майка ѝ отдавна бе деградирала в нейните очи и не покриваше нито една от представите ѝ за понятието „майка“, а мъжете, такива като доведения ѝ баща, занимаващи се с подобни жени също не заслужаваха нещо по-различно. Книгите, които Лора изчете в последно време, се оказаха безценни. Не ѝ бяха любими тези психо-трилъри, но много и помогнаха за изграждането на решителния план. План, чиято кулминация бе онази злополучна за тях вечер. Те двамата пиеха уиски, а тя седеше отстрани с бутилка Кока кола. Празнуваха успеха от така важната бизнес среща. Споменът за тази вечер изписа по лицето на Лора едва забележима усмивка. Донякъде ги бе пощадила. Бе избрала един от най-леките варианти да ги изхвърли от този свят. Празнуващи, някак си в еуфория от себе си. От сега нататък обаче, Лора щеше да празнува. Заслужаваше го...

                                                 КРАЙ   
                                                                                                         

---

Е, това се казва разказ с неочакван край. Много ми хареса и дори ме развесели макар че сериозно погледнато е тъжно. Боже, какво момиче! На това никой не може да те научи, защото то си го носиш отвътре - доброто или злото. Истинска вещица, ама от гадните.:)

Една от целите ми значи, неочакваният край, към който в много от разказите се стремя, отчитам за постигната :)

С тази историйка показа много добра ерудиция в писането на кримитата.
Динамичен сюжет с изненади и повратности. Та накрая от зяпане останах с паднало чене.
Не се и съмнявам, че някъде може да се е случило нещо подобно. Психопатията в световен мащаб взе да нараства без препятствия. Но, каква е справедливата присъда за един насилник над дете?
Адмирации за това че се се престрашаваш да "убиеш" отрицателният герой... че и двамата.
Шегувам се, разбира се.
Хубав замисъл. В най-тъмните кътчета на съзнанието ни какви ли не демони се крият? Чета текста от гледна точка на посланието и бих казал, че си постигнал замислящ и шамаросваш ефект. Така трябва! Браво, хареса ми....

Повярвах на изповедта на малката пикла и предусещах, че ще убие насилника, но съм изненадан от сложния завършек. Я признай, Травелчо, не разполагаш ли със записа от затвора?!
И защо имената на двете героини са вносни?
Извини ме, че се заяждам. То е от завист...
Твоят стар приятел П и е р, който вчера удави една дебела мишка, хваната в капан (половин кило) и от притеснение за извършения грях цяла нощ не спа.

Е аз вносни имена често ползвам, но главно английски (изключение леля Герда). Може би за по-голям ефект. Ако бях сложил Мария и Иванка примерно, съвсем друг тип разказ трябваше да напиша.
По-скоро ти ни кажи Пиер какво толкова съхраняваш, та мишоците идват при теб на пиршество и се угояват така? Сигурно в днешно време и те вече страдат от наднормено тегло :)))

Благодаря за отговора. Прав си. А за мишоците не ме разпитвай. Сърдит съм на тези мръсни прасета.
П и е р