„Нощта, в която всичко се промени. Тогава бях все още на 15. След седмица ставах на 16. Лежах в леглото, слушах музика и мислех за мои си неща. Нищо по-различно от която и да е друга вечер. Появи се баща ми и легна до мен. Не бе нещо необичайно и друг път го е правил, когато се налагаше да ми помага по някой от училищните предмети. Този път искаше да ме изненада за рождения ден и за това аз трябваше да му подметна все пак от какво бих имала нужда. Легнали един до друг, с глава опряна на рамото му, аз изброявах почти милион и едно желания, които на момента ми се въртяха в главата. Някои бяха повече от безумни, но ми доставяше радост да мечтая. Обичах да живея в моя приказен свят, който си бях изградила още от малка. От времето когато бяхме в общежитието и майка ми плачеше по цели нощи. Тогава този мой приказен свят бе моята крепост, защитната стена от реалността.

   Баща ми слушаше и ме притискаше по близо до себе си. Някак по-различно от преди. Всичко бе уж както обикновенно, но не съвсем. Притесняваха ме ръцете му. Едната бе безучастна, защото бе под главата ми, а дланта ѝ лежеше свободно на края на възглавницата. Другата обаче вършеше нещо, което ме смущаваше. Усещах как тя бавно се плъзваше по очертанията на корема, а след това и на гърдите ми. Чувството, което изпитвах не бе неприятно, но някак странно. На ръката му не ѝ бе мястото там, но аз се правих, че не обръщам внимание. Продължавах да говоря за рождения ми ден, но гласът ми бе придобил друга интонация. Тогава той, явно усетил, че все пак съзнавам какво се случва, отдръпна ръката си. Нали ме обичаш? Така питаше той всеки път когато ми подаряваше нещо и аз всеки път отговарях, че го обичам. Това бе самата истина. Никой друг мъж не съм обичала така. Но това бе друго.  Зададен този въпрос, след като ръката му бе на гърдите ми звучеше по съвсем друг начин. Не знаех как да отговаря. Съзнавах, че правилният отговор на този въпрос в случая бе грешен. Но друг отговор аз нямах. Затова отговорих както винаги досега, макар и не толкова сигурно.

   Дни след това нито той, нито аз говорехме за случая. Сякаш нищо не е било. Не исках да споменавам на майка ми за това. Като се замислех, може би наистина не е било. Само плод на моето въобръжение. Във времето, когато бяхме сами с него в къщата се опитвах да го отбягвам доколкото мога. Давах си сметка как изглеждам вече на тази възраст и не исках да го провокирам. Избягвах също така в негово присъствие да нося дрехи очертаващи фигурата ми, а червила и гримове, за разлика от моите съученички, все още не ползвах. Имах непоносимост към тях, още от спомена за вида на майка ми след прекарана тежка нощ по времето, когато бяхме в общежитието. Измислях си разни поводи да бъда сама или да излизам навън до града за известно време. Срещи с приятелки или просто покупка на нещо, което не ми трябваше.

   Майка ми може би бе забелязала това мое странно поведение и една вечер настоя да говори с мен. За първи път от дълго време. Мислех тогава да ѝ споделя за случката преди рождения ми ден, но просто не ми се даде такава възможност. Тя просто имаше за цел да ме превъзпитава, по някакви си нейни виждания. Искаше да ми покаже, че не одобрява моето отношение спрямо доведения ми баща. Имала чувството, че не оценявам това, което той правел за нас. Трябвало повече време да прекарвам с него. Искала ли съм да се върнем към стария живот, който водехме?

   Разбира се, че не исках да се върнем в онова време, но и този начин на живот ми се струваше леко непоносим. И не се бях излъгала. Започнах отново да се държа нормално и да не избягвам баща ми, което също се оказа грешка. Той изтълкува погрешно тази моя привързаност и не след дълго се озова отново при мен в леглото. Въпросната вечер майка ми се бе прибрала уморена от работа и може би спеше в тяхната спалня, след доза приспивателно, което тя взимаше когато е емоционално и физически напрегната. Той дойде при мен под някакъв предтекст, но аз вътрешно чувствах за какво всъщност идва. Обърнах му гръб и се престорих, че искам да спя, но това не му попречи да започне своите игрички. Загледана в насрещната стена не казвах нито дума. Просто позволявах ръката му да преминава по тялото ми, а аз се опитвах да си представя, че зад мен плътно притиснал тялото си към моето, лежи артистът от любимия ми тв-сериал. Не се получаваше, но издържах. След известно време той ме целуна за лека нощ и ме остави на спокойствие. 

   На другата сутрин всичко бе така, сякаш нищо не се е случило. Следващите вечери обаче нощните му посещения при мен зачестиха. Ставаше все по-дързък в намеренията си. Не може да не си е давал сметка, че аз съзнавам какво той иска да се случи. Нещо, което аз не исках. Не и по този начин. Ако това бе цената на живота, който в момента водехме, не си заслужаваше. Не исках и стария начин на живот, но не исках и този. Точно в този момент просто не исках никакъв живот. Не исках да учавствам във всичко това. Но нямах избор. Оставих се просто на течението, лежах отпусната в леглото и чаках всичко да приключи.

   Първият път бе много болезнено и ми се стори страшно дълго. Следващите вечери ми бе все едно и просто не чувствах нищо. Физически не можех да подтисна отвращението, но емоционално бях в моя си приказен свят, а не в леглото с него. Не отдавах никакво значение и на изповедите, които той считаше за редно да изслушвам след всеки път. Може би като оправдание за действията си. Майка ми си имала любовник във фирмата и не му обръщала никакво внимание. Тези чести фирмени партита и късни прибирания не били случайни. Той се чувствал много самотен.

   Всичко това сигурно бе истина, но защо аз трябваше да съм потърпевша от цялото това състояние. Защо аз? Задавах си мислено тези въпроси и така и не намирах отговор. Исках просто всичко да приключи. В училище естествено вече не бях най-добрата, странях от съученичките си. Нямах какво да си кажа с тях. Тяхните случки и проблеми ми изглеждаха много далечни в сравнение с това, което ми се случваше на мен. Трябваше по някакъв начин сама да се оправя с този проблем.“

   Лора премести поглед от тавана и въздъхна. Леко повдигнала вежди наблюдаваше Сюзън и очакваше някаква реакция или въпрос от нейна страна. Явно нямаше намерение да продължава разказа си. Точно в този момент се чу познатият шум. Резето на желязната врата изщрака и тя се отвори. Лора стреснато погледна към вратата. В очертанията на рамката застана охраната сочейки часовника. Времето за днес бе изтекло. Толкова бързо. Сюзън дори не бе поглеждала часовника. Миналите дни бе тягостно, а днес когато всичко мина по вода бе като миг.

   „Защо ли разказвам всичко това, сякаш има някакво значение?“  Лора прокара ръка през косата си и седна на ръба на кушетката. Сюзън не отговори на този въпрос. Не бе и нужно. Просто стана, докосна с дланите си тези на Лора и каза просто: „До утре“. За първи път напусна с нежелание килийното помещение. Вървейки по коридора към изхода, чу познатото ѝ вече щракване на резето.

   На другия ден Лора я посрещна в малко по-мрачно настроение. Сюзън усещаше, че този път  ще бъде по-трудно, може би както в началото. Лора лежеше на кушетката и не стана да я поздрави. Погледът и блуждаеше по тавана, а лицето и не показваше никаква реакция. Сюзън седна на обичайния стол. Проследи погледа на Лора и забеляза обекта на който той бе спрял. В ъгъла между стената и тавана, точно над килийната врата се забелязваше леко отражение, идващо като от обектив на невидима, очевидно вградена камера. Сюзън бе прадварително предупредена, че сеансите ѝ с Лора ще се записват и тя бе дала разрешението си. Именно и заради това не носеше със себе си както обикновенно работната тетрадка, в която записваше определени ключови думи от разговорите. Но смяташе, че става въпрос за аудио, а не видеозапис. Този факт може би допълнително смущаваше Лора и тя направила това откритие едва ли щеше да се отпусне така както вчера. Сюзън се изправи с намерение да се заеме с този въпрос. Щеше да помоли началник смяната да изключи камерата, ако има такава въобще.

   „Няма нужда“. Лора премести погледа си от там, сякаш предогадила намеренията ѝ. „Ако теб не те притеснява и на мен ми е все тая. Още вчера разбрах, че ни записват. Вчера просрочихме времето с десет минути, а нямаше никаква реакция. Обикновенно отварят вратата точно на секундата“

   Сюзън се замисли. Наистина Лора бе права. В затвора, където всичко е под контрол и времево разпределено до секундата, такова закъснение не би могло да се получи. Явно се изчакваше подходящ момент (в случая от вчера да свърши изповедта ѝ) и едва тогава се даваше разрешение за връщане в общия правилник. Страхували са се да прекъснат нейното вглъбяване в изминалите събития и да изпуснат някоя важна информация. Най-вероятно в края на деня някой неин колега психолог е прегледал записа. Всичко това тя трябваше да разясни с други лица след сеанса. Вниманието и се насочи отново към Лора. Тя отново наблюдаваше тавана, но не в посоката на предполагаемата скрита  камера.

   „Трябваше да се оправям сама. След дълги размисли стигнах до този извод. На майка ми не можех да разчитам, тя отдавна не ми обръщаше внимание. Не знам дали се дължеше на любовните и забежки, или на нещо друго, но това всъщност вече нямаше значение за мен. Подкрепа от нейна страна не можех да очаквам. Може би щях да имам такава от друго място, но аз не се решавах. Много от учителките ме питаха на какво се дължи това влошаване на успеха ми и липсата на внимание в час, а аз просто се държах арогантно с тях и исках поне те да ме оставят на мира. Да споделя с някоя от тях за случващото се вкъщи бе повече от абсурдно. Това рано или късно щеше да достигне до всички съученици. Трябваше да има друг начин.

   За моя изненада, едно временно решение се появи от само себе си, без аз да го искам. Една от многото вечери, когато той се настаняваше до мен, след като майка ми си бе взела приспивателното или просто не се бе прибрала след поредното фирмено парти, аз просто се изпуснах. Тогава бях с температура и треперих, премръзнала от скитане насам-натам, защото не се прибирах от училище директно вкъщи. Не знам дали това е допринесло по някакъв начин, но аз просто се напиках в леглото. Не ми се бе случвало от години. В случая обаче помогна. Той ме остави на спокойствие и си отиде в семейната спалня. Аз се изкъпах, смених чершафите и спах непробудно чак до обяд на следващия ден.

   Вечерта той пак се опита да се присламчи при мен, но аз пак се напиках и той си тръгна. Никога не съм била по-доволна от себе си. Не си бях дори и помислила, че като се напикавам в леглото ще съм толкова щастлива. Това се повтори няколко вечери, докато той се усети, че го правя умишлено. Заведе ме на лекар, който установи, че аз всъщност нямам никакъв здравословен проблем. Никакъв здравословен проблем!? Трудно е да опиша чувството, което изпитах чувайки тази диагноза. Искаше ми се да разкажа на този лекар цялата предистория но просто изпаднах в рев и той посъветва баща ми, ако се влоши моето състояние да ме заведе на психолог.

   Разбира се той, не ме заведе нито на психолог, нито където и да е другаде, а още същата вечер прави с мен най-грубия дотогава сексуален акт. Но този път аз се съпротивлявах и оставих някои следи по лицето му. Това го спря за около месец. Още повече и майка ми се поинтересува къде се е наранил. Оправданието му, че това се е случило в градината, някак не ѝ се стори правдоподобно, но при условие, че и тя му изневеряваше при всеки удобен случай не искаше да разпитва за подробности. Аз от своя страна се възползвах от свободното си време вечер и търсех по-трайно решение на проблема.“

---

да има още едно продължение.
Извратеняци в днешно време дал господ, та и прекалил.
Свободията от демокрацията изтълкувана погрешно от хората носи морални щети на подрастващото поколение.
Хубаво пишеш! Удоволствие е да те чете човек. Браво Пътниче...

3-тата последна част ще публикувам утре вечер.
Запомни си коментара :)

е да се пишат такива неща, но ти го разказваш много леко и внимателно. Все пак неприятното чувство за насилие и издевателство остава.
За съжаление това е част от живота.
Ами "вървим" след теб към трета част.:)

Разказът е хубав и реалистичен, браво за което, итересно ми е какво ви е накарало да го напишете. Защото темата е тежка, не е обичайното и най-разпространено четиво, на което попада човек. Предишнен ми сблъсък с такава тема ме остави потресена за дни, даже седмици и сега тези разкази ми напомниха за него- беше в бибилиотеката, попаднах на една книга- How Could She? (препоръчвам я, щом сте задълбали в тази тема ;Д), разказ по действителен случай, авторката описваше „детството“ си и доста живо всички начини по които са малтретирали сексуално нея и сестричката й. Историята и факта, че е реалност, са толкова брутални, че през цялото време ми се искаше да спра да чета, но не успявах. Обикновено поуката в тези случай е как малтретираното дете пораства и намира възмездие, но интересно ми е да видя завършека на вашия разказ. Поздрави за добрата работа!

И аз, чакам продължението! Поздрави! :)

и аз можех да я развивам още по-дълбоко и то по начина, който е по-очакван.
Моят разказ все пак е художествена измислица. Но да не издавам повече,
просто пускам последната част.

Хъм, хъм! Ако това е художествена измислица, ти си просто един изпечен писател.
За мен е ясно защо тя е в затвора, но нека видим Трета част!
Поздрави!
П и е р, римува се с пенсионер. Трудни времена, но слава Богу, че ги доживях...