Аманда седеше на една от неудобните скамайки, отредени за чакащите в коридора на болницата. Плачеше превита, с ръце опрени на коленете и длани закриващи лицето ѝ. Вината бе нейна. Ако не бе тя нямаше да се стигне до тази злополучна катастрофа. Защо ѝ трябваше да ги преследва с колата? Трябваше да остави младите да прекарат нощта както намерят за добре. Но сега след инцидента всичко изглежда по друг начин. Защо допреди няколко часа не бе така? В главата си прехвърляше преживяното онтово и отново.
Ставайки през нощта тя инстиктивно бе усетила, че дъщеря ѝ не е вкъщи. А бе обещала да се прибере навреме. Майчиният инстинкт веднага я бе накарал да звънне по мобилния телефон. Първите два пъти без особен успех. Чак на третото позвъняване Джеси бе вдигнала, съобщавайки името на дискотеката в която са с Рик в момента. Нямало място за притеснение, ще се прибере по-късно. За тях може би бе забавление, но не и за Аманда. Тя много добре знаеше с каква репутация се ползва името на тази дискотека. Не искаше Джеси да бъде замесена в някоя от историите с дрога и наркотици, които пълнеха заглавията на местните вестници. Не го харесваше този Рик още от самото начало, но дъщеря ѝ не се вслушваше в нейното мнение, което само по себе си не бе изненада. Всички момичета на нейната възраст харесваха този сорт „лоши“ момчета. Трябваше, ако може да сложи край на това или поне да се опита.
Без много да му мисли Аманда се бе облякла, изкарала стария Кадилак от гаража и минути по късно бе вече пред паркинга на дискотеката. След поредните позвънявания Джеси и Рик излязоха от дискотеката, но дъщеря ѝ нямаше намерение да се прибира. Последва лек скандал на паркинга след който Джеси отново се качи в колата на Рик и двамата потеглиха по булеварда. Аманда се опитваше да ги следва с Кадилака, но колата на Рик бе много по-мощна, а и той караше бързо. Прекалено бързо. Без да спазва никакви ограничения. Бяха забелязали, че тя се опитва да ги следва и искаха да се измъкнат. Нощните улици бяха почти празни и Аманда забеляза в далечината как автомобилът на Рик не успя да вземе онзи злополучен завой и се удари в металния стълб.
Звукът от спирачките и последвалият удар се бяха загнездили в съзнанието ѝ. Думите на лекаря от преди малко не я успокояваха. Въпреки, че двамата бяха оцелели и нямаха опасност за живота, състоянието им бе критично. Щяха да прекарат още поне седмица в болницата. И то по нейна вина. Джеси сигурно никога няма да ѝ прости това. Може би някой ден, когато тя самата стане майка. А до тогава?
Измина час откакто са в болницата, а Аманда все още не знаеше какво да прави. Как може да помогне? Лекарят я бе посъветвал просто да се прибере в къщи. Може би бе прав. Обстановката тук я потдискаше. Навсякъде щъкащите хора с бели престилки, стерилната атмосфера, тъжните лица на чакащите. Всичко това действаше някак си на психиката. А на всичкото отгоре не ѝ позволяваха да говори с Джеси. Едва след десетина часа.
Воят на линейките отвън продължаваше. Никога Аманда не се бе замисляла над това. Толкова ли много злополуки стават за една нощ в техния град, или просто ѝ се струваше така, защото сега е лично засегната? Двама мъже се бяха доближили до нея без тя да забележи. Тя повдигна стреснато глава, едва след като я заговориха. Мъглявият и поглед долови полицейските значки, които ѝ показаха. Разпитваха за инцидента. Аманда обясняваше със сълзи на очи всички детайли.
Минути по-късно разбирайки подробностите двамата се спогледаха. „Интересна история! “ Това бяха думите на по-възрастният полицай, който като че ли бе някак доволен от това което Аманда бе преживяла. Виждайки недоумението в очите ѝ, той реши да изясни: „Нямате никаква вина. Дори, напротив! Въпрос на гледна точка. Колкото и невероятно да Ви се струва навярно сте им спасили живота.“
След тези думи на полицая, звънна мобилният му телефон и двамата с колегата му изчезнаха също така бързо, както се бяха и появили. Аманда не знаеше как да тълкува това. Какво искаше да каже този човек? Явно полицаите знаеха нещо, за което тя не подозираше. Ако не бе това спешно обаждане, което получиха можеше и да обяснят какво имат предвид.
Аманда стана от скамейката. Трябваше да ги догони и да поиска някакво обяснение. Те сигурно вече бяха навън, а нея едвам я държаха краката. Погледна през огромните прозорци, които заемаха цялата външна стена на коридора. Навън все още бе мрак, а множество линейки пристигаха и отпътуваха с включени светлини. Аманда се опита да мисли трезво. Това навън с линейките и другите коли, които и приличаха на мравки в разровен мравуняк не бе нормално. Не бе възможно в този град да стават толкова много злополуки за една нощ.
Минути по-късно Аманда все пак успя да разбере какво е искал да каже полицая. В един от асансьорите на болницата изкопчи няколко думи от една медицинска сестра. Въпреки хаоса отвън, вътре пътуваха в този момент само те двете и това може би ѝ помогна. Именно от сестрата научи за пожара и множеството жертви. Пожарът в дискотеката, заради който бяха мобилизирани всички налични спасителни екипи. Същата тази дискотека, от която тя, навярно минути преди това, бе прогонила по един или друг начин Джеси и Рик. Ако те бяха все още там, едва ли щяха да бъдат пощадени от пламъците. Полицаят може би бе прав. От тази гледна точка, като че ли наистина им бе спасила живота. Несъзнателно, но това едва ли ще е от значение след време. Този факт внасяше някакъв лъч надежда. Въпреки огромната вина загнездена в съзнанието ѝ, Аманда почувства за момент частично облекчение. Съдбата все пак бе отредила по-малката злина. По-малката злина донесла по-малки физически и огромни психически поражения. Дали Джеси някога ще ѝ прости нейното поведение, нейната майчинска загриженост? Аманда съзнаваше, че ролята на съдбата съвсем не бе приключила. Едва сега започваше. След тази нощ следваха много по-сериозни морални изпитания...Различни генерации, различно мислене. Уроците/поуките от тревогите и инстинктите на майките се асимилират от младото поколение, когато стане вече прекалено късно, за да им се извинят.
Дано повече млади прочетат разказа ти и да осмислят тревогите на майките им.
Харсеса ми разказа ти Пътниче. Хубава седмица!
Дори и при животните майчиният инстинкт рядко греши
Поздрави от Пиер, който остана много доволен от прочетеното.
По-голям учител от живота няма, но всяко нещо с времето си. След години Джеси ще е в същото положение, след години, нейните деца и т.н.
